Левиатан

Свил крака на кравайче, японецът седеше на юта27 сам. Главата му бе отметната нагоре, през притворените клепачи прозираха склерите на очите му, лицето му бе някак нечовешки безизразно.

Брр! Клариса потръпна. Ама че екземпляр е тоя мистър Аоно. Тук, на палубата с лодките, разположени над първа класа, не се разхождаше никой. Само няколко момиченца скачаха на въже и в сянката на снежнобелия катер се криеха две смазани от жегата гувернантки. Кой освен децата и смахнатият азиатец можеше да виси на тоя пек? Над ботдека28 се намираше само кабината, капитанският мостик и, естествено, комините, мачтите и платната. Белите платнища се издуваха от попътния вятър и пуфкайки дим, „Левиатан“ се носеше право към сребристо-живачната ивица на хоризонта, а наоколо искреше прозрачната като стъкло, леко омачкана покривка на Индийския океан. Оттук, отвисоко, се виждаше, че земята наистина е кръгла: линията на хоризонта бе явно под нивото на „Левиатан“ и корабът се спускаше към него като по нанадолнище.

Но Клариса се потеше тук съвсем не от любов към морските пейзажи. Искаше да издебне какво прави мистър Аоно горе. Къде се уединява след закуска с такова завидно постоянство?

И добре че се поинтересува. Ето го истинския лик на усмихнатия азиатец. Човек с подобно застинало жестоко лице е способен на какво ли не. Все пак представителите на жълтата раса не са като нас и проблемът изобщо не е във формата на очите. Външно много приличат на хора, но са от съвсем друга порода. Защото и вълците приличат на кучетата, но природата им е различна. Жълтокожите, разбира се, имат собствена нравствена основа, но тя е толкова далеч от християнството, че е невъзможно нормален човек да вникне в нея. По-добре да не носеха европейски дрехи и да не умееха да си служат с вилица и нож. Това създава опасната илюзия, че са цивилизовани, докато под зализаната на път черна коса и гладкото жълто чело стават някакви неща, дето дори не можем да си ги представим.

Японецът едва забележимо помръдна, примига и Клариса побърза да се скрие. Е да, тя се държи като последна тъпачка, но нали се налага да направи нещо. Не може кошмарът да продължава вечно. Трябва да подтикне комисаря в правилната посока, инак не се знае как ще свърши всичко. Въпреки жегата тя потръпна.

В облика и поведението на мистър Аоно имаше някаква явна тайна. Също като в престъплението на улица „Грьонел“. Странно как Гош още не е разбрал, че според всички признаци главен заподозрян трябва да е японецът.

Що за офицер е, що за възпитаник на „Сен-Сир“, като не разбира от коне? Веднъж, изключително от човеколюбие, Клариса реши да включи мълчаливия азиатец в общия разговор и подхвана тема, която би трябвало да заинтересува военен — за обездката, за надбягванията, за предимствата и недостатъците на норфолкската спортна порода коне. И това ми било офицер! На невинния въпрос: „Участвали ли сте някога в стипъл-чейс29?“ отговори, че на офицерите от императорската армия им е абсолютно забранено да се занимават с политика. Той просто не знаеше какво е стипъл-чейс! Всъщност може офицерите в Япония да яхат бамбукови пръчки, но възпитаник на „Сен-Сир“ да прояви подобно невежество? И дума да не става!

Ето към какво трябваше да ориентира Гош. Или да изчака да види дали няма да успее да научи още нещо подозрително?

Ами вчерашният случай? Клариса минаваше по коридора покрай каютата на мистър Аоно, когато долови доста странни звуци. Отвътре се чуваше сух пукот, сякаш някой изключително методично трошеше мебелите. Тя събра кураж и почука.

Вратата моментално се отвори. На прага застана японецът — чисто гол, само по препаска! Мургавото му тяло лъснало от пот, очите му кървясали.

Като я видя, той изсъска:

— Тикусьо!

Предварително подготвеният въпрос („Мосю Аоно, случайно да носите със себе си някоя от чудните японски гравюри, за които съм слушала толкова много?“) изхвръкна от главата й и Клариса онемя. Сега като я замъкне в каютата, че като я нападне! А после ще я нареже на парчета и ще я хвърли в морето. Колко му е. И край с мис Клариса Стамп, благовъзпитаната английска лейди, не особено щастлива, но очакваща от живота още толкова неща.

Клариса измънка, че е сбъркала вратата. Аоно я гледаше мълчаливо и дишаше тежко. Миришеше на вкиснало.

Все пак нямаше да е зле да поговори с комисаря.

Преди следобедния чай тя изчака детектива пред вратата на „Уиндзор“ и започна да му разказва, но тоя дръвник я слушаше някак странно — мяташе й присмехулни остри погледи, сякаш слушаше някаква непристойна изповед.

По едно време измърмори под мустак:

— Какво ви е прихванало всички да ми доносничите един срещу друг? — а след като я изслуша, изтърси ни в клин, ни в ръкав: — Тате и мама добре ли са?

— Кои, на господин Аоно ли? — изненада се Клариса.

— Не, мадмоазел, вашите.

— Аз съм сирак от малка — отговори тя и уплашено погледна полицая. Боже, това не е кораб, а някакъв плаващ ад.

— Което се и търсеше — със задоволство кимна Гош, затананика си някаква непозната песничка и пръв влезе в салона, което си беше същинско грубиянство.