Левиатан

— За някои може и да е смешна — Гош въздъхна с упрек и изведнъж намигна на Клариса, което вече надхвърляше всякакви граници. — Веднъж честните бюргери от градчето изпаднали в неописуемо вълнение. Някакъв селянин на име Мьобиус, известен във Фетбург като безделник и глупак, се похвалил, че предния ден продал земята си, тясна ивица камениста пустош, на една важна дама, която се представила като графиня дьо Санфон. За 30 акра безплодна земя, където не растели дори магарешки бодили, смахнатата графиня броила 3000 франка. Но в кметството на града имало хора по-умни от Мьобиус и историята им се видяла съмнителна. За какво са и дотрябвали 30 акра камъни и пясък? Нещо тук не било наред. За всеки случай изпратили в Цюрих най-пробивния от съгражданите си и той научил, че графиня дьо Санфон е известна личност. Че живее нашироко и весело и най-интересното, често се появявала в компанията на господин Голдзилбер, директора на Държавната железопътна компания. Злите езици твърдели, че господин директорът имал закачка с графинята. Тогава бюргерите се сетили за какво става дума. А трябва да ви кажа, че градчето Фетбург отдавна мечтаело за собствена железопътна линия, за да му е по-евтино да извозва шоколада и шунките. Онази пустош, купена от веселата графиня, се намирала точно между най-близката железопътна гара и гората, където започвали общинските земи. На градските големци веднага им станало ясно, че графинята е научила от любовника си за предстоящия строеж, купила е най-подходящия терен и се кани здравата да се облажи. Тогава в бюргерските им глави се родил изумително дързък план. Пратили парламентьори при графинята и започнали да увещават нейно сиятелство да преотстъпи земята на славния град Фетбург. Хубавицата отначало се дърпала и казвала, че не знае нищо за никаква железопътна линия, но когато кметът й направил тънък намек, че работата намирисва на съучастие между нейно сиятелство и негово превъзходителство господин директора, а това е подсъдно, безпомощната жена изхлипала и се съгласила. Пустеещото място било разделено на трийсет едноакрови парцела и продадено на търг на гражданите. Те само дето не се сбили помежду си, а цената на отделните парцели стигнала до 15 хиляди. Графинята пък получила… — комисарят прекара пръст по редовете: — почти 280 хиляди франка.

Мадам Клебер прихна и направи знак на Гош: мълча, мълча, продължавайте.

— Минавали седмици, месеци, но строителството все не почвало. Гражданите изпратили питане до правителството. То им отговорило, че през близките петнайсет години не се предвижда прокарване на линия до Фетбург… Тогава отишли в полицията: така и така, пладнешки грабеж. Полицията изслушала пострадалите със съчувствие, но не могла да им помогне с нищо, защото нали госпожа Санфон им била казала, че не знае нищо за железницата, и не искала да продава земята. Всичко било извършено законно и човек нямало за какво да се хване. Е, не е честно, че се е нарекла графиня, но уви, това не е наказуемо.

— Хитро! — засмя се Рение. — Човек наистина няма за какво да се хване.