Левиатан

— Не, не са я съдили — комисарят лукаво се усмихна на Клариса. — Но майка й не понесла шока, побъркала се и я пратили в лудница. А мосю Санфон не искал да вижда дъщеричката си, която била виновна за семейните нещастия, и я отвел в манастира на сивите сестри винсентианки. Момичето станало тяхна възпитаничка. Било първо във всичко — и в учението, и в богоугодните дела. А най обичало да чете книги. Послушничката била на седемнайсет години, когато в светата обител станал скандален инцидент — Гош надникна в папката си и кимна. — Ето тук съм си записал. На 17 юли 1866 година. На сивите сестри винсентианки гостувал лично брюкселският архиепископ и не щеш ли, от спалнята на почтения прелат изчезнал старинният архиепископски пръстен с огромен аметист, принадлежал според преданието на самия свети Людовик31. А предната вечер монсеньорът бил повикал в покоите си за разговор двете най-добри послушнички — нашата Мари и една арлезианка. Естествено, подозрението паднало върху девойките. Игуменката направила обиск и открила под дюшека на арлезианката кадифената кутийка на пръстена. Крадлата се вцепенила, не отговаряла на въпросите и я затворили в карцера. Подир час дошла полицията, но не успяла да разпита престъпничката, защото тя се била обесила с връвта, с която препасвала дрехата си.

— Гнусната Мари Санфон е виновна за всичко, сещам се! — избухна Милфорд-Стоукс. — Отвратителна история, отвратителна!

— Никой не може да е сигурен. Но пръстенът така и не се намерил — разпери ръце комисарят. А подир два дни Мари отишла при игуменката и обляна в сълзи, и казала, че всички я гледат накриво, затова иска да напусне светата обител. Майката игуменка, която също някак странно охладняла към предишната си любимка, не я спряла.

— Трябвало е да я претърсят пред портите — със съжаление рече мистър Труфо. Току-виж открили аметиста някъде под полите й.

Когато преведе думите си на своята съпруга, тя го ръгна с острия си лакът, вероятно сметнала забележката му за неприлична.

— Дали не са я претърсили или са, но не са го намерили — не знам. После обаче Мари заминала не за къде да е, ами за Антверпен, града, прочут, както знаем, като световна столица на скъпоценните камъни. Там довчерашната монахиня изведнъж забогатяла и заживяла нашироко. Случвало се да остава и на корав хляб, но за кратко — острият ум, блестящите й артистични заложби и липсата на каквито и да било морални задръжки (комисарят назидателно повиши тон и дори направи малка пауза) й помагали да се сдобива със средства за охолен живот. Полицията на Белгия, Франция, Англия, Съединените щати, Бразилия, Италия и още десетина страни неведнъж задържала Мари Санфон по подозрение в най-различни престъпления, но нито веднъж не могли да я обвинят: ту нямало за какво да се хванат, ту не им стигали уликите. Ето, ако желаете, ще ви разкажа две-три случки от списъка с подвизите й. Да не ви е скучно, мадмоазел Стамп?

Клариса не отговори, сметна, че е под достойнството й. Но бе изгубила душевно равновесие.

— 1870-а година — заяви Гош, след като отново надникна в папката. — Малкото, но богато градче Фетбург в германска Швейцария. Шоколадена и колбасарска промишленост. На четири хиляди жители — осем и половина хиляди прасета. Кът на тлъсти идиоти. Пардон, мадам Клебер, не исках да обидя родината ви — със закъснение се усети полицаят.

— Нищо — небрежно мръдна рамо мадам Клебер, — аз съм от френска Швейцария. А в онази част, където се намира Фетбург, наистина живеят само тъпаци. Мисля, че съм чувала историйката, смешна е. Но няма значение, разказвайте.