Левиатан

След разговора й остана неприятно усещане. Все пак французите, с цялата им прехвалена галантност, не са джентълмени. Е да, могат да те замаят, да ти завъртят главата, да ти сервират някоя ефектна изненада, да изпратят в хотелската ти стая сто червени рози (Клариса болезнено се смръщи), но не бива да им се вярва. Английският джентълмен може и да е малко скучен, но пък знае какво е дълг и почтеност. Докато французинът ще спечели доверието ти и непременно ще те предаде.

Впрочем тези обобщения не засягаха пряко комисар Гош. Още повече че по време на обяда странното му поведение намери своето обяснение, макар и по доста тревожен начин.

По време на десерта детективът, който до момента бе пазил необичайно нервно за всички мълчание, изведнъж погледна Клариса право в очите и каза:

— Апропо (изобщо не беше апропо), мадмоазел Стамп, наскоро питахте за Мари Санфон. Е, за дамата, която била с лорд Литълби малко преди смъртта му.

Клариса трепна от изненада, а останалите се умълчаха и с любопитство впериха очи в комисаря, понеже доловиха, че тонът му е същият, с който подхваща надълго и нашироко своите „историйки“.

— Бях ви обещал, че някой път ще ви разправя за въпросната личност. Е, сега е моментът — продължи Гош, както и преди вперил очи в Клариса. Погледът му все по-малко й се нравеше. — Историйката ще е дълга, но ще ви е интересно, понеже става дума за много забележителна жена. Закъде да бързаме? Добре сме си седнали, хапваме си разни сирена и пием оранжада. Впрочем, ако някой си има работа, може да си върви по живо — по здраво, татко Гош няма да му се разсърди.

Никой не помръдна от мястото си.

— Е, да разказвам ли за Мари Санфон? — с престорено добродушие попита комисарят.

— Да, да! Разбира се! — завикаха всички.

Само Клариса мълчеше, защото знаеше, че разговорът не е подхванат току-тъй и е посветен изключително на нея. Пък и Гош не го криеше.

Той примлясна апетитно и извади лулата си, без да помоли дамите за разрешение.

— Ще започна поред. Имало едно време в белгийския град Брюж малко момиченце на име Мари. Родителите му били добродетелни граждани, ходели на черква и душа давали за своето златокосо детенце. Когато Мари навършила пет години, й се родило братче, бъдещият наследник на малката пивоварна „Санфон и Санфон“. Щастливото семейство заживяло още по-щастливо, но после изведнъж го споходило нещастие. Младенецът, който тъкмо навършил един месец, паднал от прозореца и умрял на място. Родителите не си били у дома — само децата и бавачката им. Но тя излязла за малко да се види с изгората си, пожарникаря, и точно когато я нямало, в къщата нахлул някакъв непознат с черна пелерина и черна шапка. Малката Мари успяла да се скрие под леглото, а черният човек грабнал братчето й от люлката и го изхвърлил през прозореца. След което изчезнал.

— Какви ужасни неща разказвате! — жално възкликна мадам Клебер и се хвана за корема.

— Това още нищо не е — махна с лулата си Гош. — Да знаете какво следва! По чудо спасилата се Мари разправила на татко и мама за страшния „черен чичо“. В търсене на злодея обърнали надолу с главата цялата околия и в паниката дори арестували местния равин, понеже клетият винаги ходел облечен в черно. Но на Санфон старши мира не му давала една странна подробност: защо престъпникът примъкнал към прозореца табуретката?

— О, Боже! — ахна Клариса и се хвана за сърцето. — Да не би?…

— Вие сте невероятно проницателна, мадмоазел Стамп — усмихна се комисарят. — Да, самата мъничка Мари хвърлила братчето си от прозореца.

— How terrible! — сметна за необходимо да се ужаси мисис Труфо. — But why?30

— На момичето не му харесвало, че всички се занимават с бебчето и напълно я пренебрегват. Тя си мислела, че като се отърве от него, отново ще стане любимото дете на мама и татко — невъзмутимо обясни Гош. — Но това бил първият и последен път, когато Мари Санфон оставила улика и била разобличена. Малкото момиче още не се било научило да прикрива следите си.

— И как са постъпили с малолетната престъпничка? — попита лейтенант Рение, явно потресен от чутото. — Не може да са я съдили, нали?