Линията на бляновете

Кей Дач стоеше насред Злата земя и чакаше. Ако аТанът му беше платен, щеше да се застреля. Но сега се беше превърнал в същия бедняк, какъвто беше в началото на кариерата си.

На сиромасите не им се полага аТан. Както и бъдещата „Линия на бляновете“.

Затова Кей Дач предпочете да се надява.

Насред реката и тримата се спряха. Кей не чуваше звука, но виждаше жестовете на Ван Къртис. Разговорът не трая дълго, после Къртис замахна с ръка.

Звукът от шамара достигна до Кей.

Докато едно от момчетата се връщаше обратно, Кей събираше сухи клони. Той разръчка гаснещия огън и наниза остатъците от месото върху откъснатите клонки. Нямаше доверие на качеството на местните консерванти, месото трябваше поне да се изпече.

Момчето спря на няколко крачки от него.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Кей.

— Нима?

— Не се съмнявах… почти. Честно казано, разчитах, че и Артур ще разочарова Къртис, но той прекалено много ме мрази. И има за какво, признавам си. Пък и новият статут е твърде примамлив… Хапваме и си тръгваме. Кал не ни е догонила пеша, колата й трябва да е наблизо.

Момчето мълчеше.

— Къртис така и не разбра, че си пораснал — продължи Кей. — Той не прави разлика между двама ви.

— И наистина няма разлика.

Кей Дач остави настрана шишчето. Отиде при Томи и го хвана за раменете.

— Защо се върна?

— Ако ти кажа, че ми е дожаляло за теб, ще ми повярваш ли?

— Не.

— И ще си прав. Аз също разбрах защо Къртис иска да прекара цялото човечество. Това не ми харесва.

— А разбра ли какъв е начинът ние да прекараме Къртис?

— Твоя грижа е да го откриеш.

Дач се захили. В далечината Къртис Ван Къртис и Артур вървяха към Вратата — вече по суша, не по водната огледална повърхност. На Кей даже му се стори, че се досеща при коя скала ще завърши пътят им.

— Томи, ти избра не най-добрия партньор. И прекалено трудна цел. Защо?

— Ако бях останал, щяхме да станем врагове с Артур.

— А така приятели ли сте?

— Сега — да.

По каменното плато на планетата Граал, изгубена в покрайнините на Империята на хората, вървяха двама души. Кей Дач, супер от втората планета на Шедар, и Томи Къртис, лишен от памет клонинг на властелина на живота и смъртта. Те не се възползваха от флаера на Кал — прекалено смърдеше на смърт и изпражнения. В края на краищата това не беше най-трудният път, а само началото му.

На стотици парсеци от Граал ескадрата на адмирал Лемак, влязла в пространството на Дарлок, прикриваше десантните кораби на бурлатитата. Това бе добра и почтена работа. Маржан Мухаммади, формално числяща се към СИБ, беше останала на борда на флагмана. Тя притежаваше търпението на покойния Номачи и значително по-здрав разум от Кал.

Изабела Кал, облечена в сива, прекалено широка пижама, бе настанена в малка болнична стая в единствената на Граал психиатрия. Лекарите още не бяха изгубили интерес към нея, въпреки че вече не вярваха в успеха на лечението. Кал просто не желаеше да се върне в реалния свят. Беше й хубаво в света на собствените блянове — където Артур Къртис и неговият двойник лежаха на брега мъртви, мъртви завинаги.

Кас/с/ис и Т/сан, разделени от прозрачна преграда, си разменяха погледи. Може би разговаряха помежду си. Но още никой не бе успял да подслуша разговор между мелконци, водещ се по директен лъч. Единият тепърва щеше да се изправи пред междурасовия съд на Алианса, а другият щеше да се отчита пред управлението на СИБ. Не личеше това да ги вълнува.

Лика Сейкър стоеше пред огледалото. Андрей, равнодушен към козметичните й усилия, както и към голотата й, държеше тънката паяжина на копринения плат. През този ден фамилията щеше да се срещне със своята Майка. Мнозина от Синовете копнееха да станат сираци.

Джипът дочака своите стопани — на границата със Злата земя никога нямаше излишък от шляещи се. Кей изгуби половин ден, докато излязат на пътя, но после нещата потръгнаха далеч по-лесно. Привечер успяха да стигнат до мотела.

Кей изгаси двигателя и двамата с Томи слязоха от колата. На светлината на догарящия ден мотелът изглеждаше дори привлекателно — здрачът бе скрил нерендосаните дъски и пукнатините по вратите, оцветил беше в синкаво мръсните стъкла и бе хвърлил дълбоки сенки върху купчините боклук. От отворения прозорец долиташе добре школуван глас: някой слушаше имперския канал.

— …Разпадът на тританиума беше предотвратен и броят на жертвите на диверсията не надхвърли петдесет хиляди. Хуманитарната помощ от Демократичния съюз на бурлатитата продължава да пристига на Ендория. В своето изявление император Грей каза…

— Всичко това е било нечия мечта — каза Кей. — Много ми се иска да узная кой е изминал „Линията на бляновете“, създавайки нашия свят. Искам да му разкажа за Трите сестри. За Инцедиос и затворите на Дарлок.

— А аз искам топла супа и купчина сандвичи.

— Да вървим, лакомнико — Кей сложи ръка на рамото на Томи. — Колкото за една вечеря, все ще имам пари…