Линията на бляновете

— Естествено! — Къртис сякаш изгуби всякакъв интерес към Алтос. — Вълнува те съдбата ти, момченце? Разбирам. Очевидно Кей е провел с теб редица разговори за моята циничност. Нужен си ми. Дори ако новата ти личност е абсолютно различна от предишната, това не променя нещата. Ти си моя плът и кръв. Повече, отколкото ако ми беше просто син. Имам нужда от съратници.

Томи кимна и Къртис го потупа по рамото. Попита:

— Какво още, Кей?

— Защо искате човечеството да загине?

Къртис се намръщи.

— Не ме гледайте така. Преди сто години, когато Империята се е пръскала по шевовете, пограничните планети били обхванати от пламъци, а в изтребителите-камикадзета слагали пилоти деца, вие сте се отказали от най-щедрия в историята подарък. Вие сте отхвърлили един свят — истински свят, въплътил всичките ви мечти. Аз очевидно бих изминал „Линията на бляновете“. А вие сте се върнали в армията, скрили сте координатите на планетата и превъзмогвайки страха си, сте продължили бойните полети.

— Алтос, вие си противоречите.

— Не мисля, че сте били воден от патриотични подбуди. Вие бихте се върнали за „Линията на бляновете“ след сключването на Алианса. Но дори сега тя не ви трябва за вас самия, а за да я продавате.

— Аз вече създадох света на своите мечти — сериозно отвърна Къртис. — Това е и отговорът на загадката. На мен Линията не ми трябва, но ако има възможност да се спечели от нея и да бъдат ощастливени милиони…

— Не ме разсмивайте, Къртис. През „Линията на бляновете“ от Вселената ще си отиде цветът на човечеството. Ще се приключи с науката, ще изчезне изкуството, глупаци полковници ще командват войници дебили. Може би тогава ще си отидете и вие. След което сигурно ще излезе от строя апаратурата на аТана и на „Линията на бляновете“. И нашите приятели бурлатита ще си спомнят за старите амбиции, псилонците ще прекратят самоизолацията си, алкарисианите ще се интересуват не от съседната галактика, а от отнетите им някога планети. Империята, цялата човешка раса, ще загине. Защо?

— Няма да получите отговор, Алтос — на скоропоговорка каза Къртис. Погледна към Артур, сякаш очаквайки подкрепа, но момчето изглеждаше прекалено объркано.

— Длъжен съм да опитам… — изрече Кей, вдигайки карабината. Лицето на Къртис се сгърчи, той понечи да се изправи и тогава Дач натисна спусъка.

Оръжието беше много стар модел и изхвърлянето на плазмения заряд проехтя като взрив. Върху гърдите на Къртис разцъфна огнено цвете и той отхвръкна върху камъните.

Най-смаян от всички бе самият Дач. Артур само леко трепна, гледайки падналия си баща, и попита:

— Какво, сега аз ли съм на ред?

— Прости ми — каза Кей.

— Хайде, давай — окуражи го момчето. — Говорили сме за такъв вариант и ти си свободен от всякакви обещания.

Къртис Ван Къртис се размърда, застана на четири крака, после се изправи в цял ръст. Лицето му беше станало бяло като тебешир, а вратовръзката беше измачкана. И само толкова.

— Трябваше да изчакаш малко, татко — отбеляза Артур. — Така и не разбрах ще ме убие ли Кей, или не.

Дач внимателно остави карабината до накладения огън и се изправи. Къртис вече беше дошъл на себе си, но гневът му беше насочен поскоро към Артур, отколкото към неуспелия да го убие убиец.

— Ти…тизнаеше,чесмезащитени…сополанко… експериментатор…

— Тате, по мен са стреляли стотици пъти. Усещането е интересно и ми се щеше да го споделя с теб.

Томи се пресегна и взе карабината.

— Дай това насам! — сряза го Къртис. Момчето послушно подаде оръжието и Кей Дач реши, че е избрало ролята си. Вероятно същото си помисли и Къртис. Той потупа Томи по бузата. И насочи оръжието към Кей.

— Недей! — Артур се изпречи между Кей и дулото на карабината.

— Артур, сега синовете ми са двама — сухо отбеляза Къртис. — И забелязвам, че единият е доста по-послушен.

— А другият е по-благодарен. Кей ме доведе дотук, татко. Това е най-важното, не намираш ли?

Къртис отпусна карабината. Измери Кей със замислен поглед. Озлоблението, изписано върху лицето му, започна да изчезва.

— Алтос, съгласен ли сте и занапред да работите за мен? Аз умея да прощавам.

— Ако Бог Ви прави такива подаръци, ще е по-добре да започна да се кланям на дявола.

— Това си е ваше право — Къртис се извърна, губейки всякакъв интерес към Кей. — Да вървим, момчета, прекалено дълго тъпкахме на едно място.

— Знам защо желаете смъртта на Империята — каза Кей. — Тя е въплъщение на чужда, но не и на вашата мечта, нали така?

Никаква реакция, но Кей не беше и очаквал друго. Къртис Ван Къртис имаше здрави нерви. Дач очакваше от Артур да го погледне поне веднъж. Поне един поглед за сбогом, в знак на съжаление или за окуражаване. Но Артур го беше загърбил и не се обръщаше.

Кей сви рамене и ги загледа как се отдалечават. На брега Къртис спря и извика:

— Успешно завръщане, Алтос!

— Внимавайте да не си намокрите краката — отвърна Кей.

Къртис не си намокри краката. Той тръгна по водата. След него, трогателно хванати за ръце, поеха Артур и Томи.