Линията на бляновете

Артур се събуди пръв. В съня си се беше търколил до Кей, който го бе прегърнал с едната си ръка. Томи, със своите придобити на Каилис познания за отношенията между възрастните и децата, сигурно веднага би се отдръпнал. Но Къртис-младши за всичките години на своя път се беше научил да чувства разликата в чуждите докосвания. Той полежа минута, гледайки в лицето на Кей, където сега нямаше нищо, освен пропита в плътта умора, после внимателно махна ръката му. Кей продължаваше да спи. Артур тихичко стана и тръгна към реката.

Кал седеше неподвижно, като изваяние, загърнато от някой шегаджия в одеяло. Артур премина на десетина крачки покрай нея, без да я забележи сред дърветата в измамната утринна светлина. Изабела безшумно стана и тръгна след него, запазвайки същата дистанция.

За миг съзнанието й се проясни. Тя дълго гледа как момчето се мие, пръхтейки от студената вода, и насила се смее, сякаш преструвайки се пред самия себе си. В очите й сега имаше копнеж — нежен, като майчина любов.

Момчето се обърна и я видя.

— Ти ми причини толкова беди, Артур — каза Кал.

Той не отговори. В момента не бе в състояние да говори.

— Разбирам, аз също не те щадих — продължи жената. — Но това беше игра, която започна ти. Трябваше да се предадеш по-рано, а ти все се бореше, побеждаваше. И сега какво?

— Аз победих — каза момчето. — Пораснах.

— Така ли? Това ли беше целта на пътуването ти? Ритуалът на инициация на Къртисови включва победи на СИБ и армията? Добре, няма значение… Все още не си пораснал.

Тя направи крачка към Артур и той отстъпи, влизайки до глезените в ледената вода. Кал вдигна лазерника. Съобщи:

— Не ми трябват твоите тайни. Запази си ги за себе си. В тукашния „аТан“ има толкова добри момичета, беше им тъжно, че Овалд не е продължил безсмъртието нито на себе си, нито на своите деца… Ти така или иначе няма да умреш, нали? Татенцето ще те съживи на Тера. Живей. Пътешествай отново.

— Не бива — каза Артур. — Моля ви.

— Значи съм права — Кал се усмихваше с чистата усмивка, умряла в нея преди десетилетия. — Можеш да бъдеш пречупен. Пречупвай се. Ще убия и второто ти „аз“. А Кей нека живее. Ще бъде интересно.

Тя докосна спусъка и тънкият бял лъч удари Артур в гърдите.

— Първият — каза Кал.

Артур продължаваше да стои. От якето му се вдигаше пара, сякаш е изгладено с ютия. Кал отново натисна спусъка и лъчът удари момчето в лицето.

Артур все така си стоеше на мястото.

— Падай! — каза Кал. — Падай, ти си убит!

Безумието отново закипя в нея като яростен черен водовъртеж. Тя стреля още веднъж.

Артур се засмя.

— Единият е готов — съобщи Кал, пускайки в момчето цял откос. — Вторият.

После остави лазерника върху земята и замислено погледна към горичката.

Къртис-младши престана да се смее, когато тя премина покрай него. Спря се за миг, докосна рамото му и допря устни до челото му в лека прощална целувка.

— Така трябваше… Спи.

Течението беше бавно. Кал премина десетина метра, преди да бъде съборена и повлечена през камъните. Нямаше да й е трудно да изплува, но на Артур му се стори, че тя дори не се опитва да се бори с потока. За миг се мярна вдигнатата й над водата ръка — и това беше всичко.

Артур дълго стоя във водата. Само тялото се изцеляваше от аТана, болният разум си оставаше проблем на лекарите. Разбира се, не му беше мъчно за Кал, но не почувства и радост.

После ръката на Кей докосна дланта му.

— Да настинеш ли искаш?

— Кал беше тук — каза Артур. — Тя полудя… и се самоуби.

— Върви ти, кралю.

Артур погледна телохранителя си.

— Да тръгваме, Дач. Ще ти разкажа всичко. И Томи трябва да слуша.

13

Къртис-младши се събу и уви босите си крака с якето. Кей сложи маратонките да се сушат при отново разпаления огън. — Татко намерил тази планета пръв — с някаква странна гордост каза Артур. — Можеш да го смяташ за страхливец, но за откриването на кислороден свят от клас „А“ са прощавали и по-големи престъпления. — А той съобщи ли координатите на колониалната служба? Артур сведе поглед. — Продължавай. — Той прекарал в кораба само една нощ. На сутринта сякаш нещо го повикало. Татко даже не взел оръжие със себе си. Просто тръгнал към реката, точно към това същото място…

…Къртис Ван Къртис, призован във флота по новия закон на Империята, отменящ всички предишни лъготения, стоеше на брега. Той не знаеше какво го е довело тук. Трябваше да отлети — на Тера го чакаше награда за откриването на подходящ за заселване свят. Не си струваше да рискува, скачайки по камъните в търсене на местни зверове.

Той прегази реката и се насочи към една от скалите, която с нищо не се отличаваше от останалите — безжизнена гранитна отломка. Сега Къртис не изпитваше страха, станал спътник на неговия живот. Той сигурно щеше да се порадва на това — ако все още можеше да изпитва емоции.