Линията на бляновете

Като двукрак автомат Къртис Ван Къртис се доближи до камъка. И светът наоколо изчезна, превърна се в заслепяваща тъма, без време и пространство. Дори тогава не почувства страх. Той стана част от нещо, толкова огромно, че пред него двата килограма неврони в крехкия череп имаха по-малко значение, отколкото прахта, носена от вятъра. Той беше абсолютно открит и не предизвикваше нито учудване, нито осъждане, нищо. Той беше прекалено малък.

И в същото време стана единственият стимул за това, което го заобикаляше.

За миг той видя себе си през чуждия поглед — поглед, който идваше от всички посоки. Човече, достатъчно силно, за да си измисли цели, и прекалено слабо, за да ги има.

Къртис Ван Къртис усети погледа на Бога.

А после мъглата се разсея и той Го видя.

— Татко не знае — каза Артур. — Може би там има планета, а може би — цял свят. Светът на Бога… той не би могъл да създаде Вселената, ако не е равен на нея.

— Желязна планета със заводи за запалване на звезди.

Кей погледна от другата страна на реката. Там имаше много скали и сред тях не можеше да се види Вратата.

— Не, разбира се. Баща ми Го наричаше машина само защото е реален физически. Той не ми обясни подробностите, но аз сам ще видя за какво става въпрос.

— Къртис не би могъл да види друг Бог. Нужна му е била почва под краката и нещо, което е можело да говори, нещо, умеещо да слуша. Той е намерил само своя Бог.

— Да. И какво от това, Кей? Нека е видял само част и само онова, което е можел да види. И какво от това? За да видиш всичко, трябва да си равнопоставен.

— Прав си — съгласи се Дач. Погледна към седналия до него Томи. Какво би видяло това момче — сияние в безформен облик като на фреските в църквите на Единната воля или човек, надарен с нечовешка сила?

А какво би видял самият Кей?

— Татко твърди, че Той няма никакви желания — продължаваше Артур. — Тук твоята приказка казва истината. Той е създал света и е престанал да му влияе. В това просто няма смисъл за Бога. И когато татко преминал през Вратата, станал тази част от Вселената, която умее да желае. Бог му предложил света.

Имаше прекалено много скука в думите му, за да може Кей да се усъмни в тях. Артур Къртис беше израснал с тези знания. На неговия баща — на него самия — Бог беше подарил Вселената.

А той се беше отказал от подаръка, така ли?

— Все пак не бих казал, че този свят е светът на Къртис — отбеляза Кей.

— Не този. Този свят вече е създаден и неизменен. Даже това, което още не се е случило, тук е предопределено. Бог е открил път, татко го нарича „Линията на бляновете“. Това е път, който може да се види и който може да се извърви. В края на пътя баща ми би получил нов свят, нова вселена — създадена за него. Вселената на неговите блянове.

— И той се е отказал?

— Помолил е за време, през което да помисли. Безкрайно време, за да осъзнае бляновете си. И получил аТана. Сега той реши да получи и „Линията на бляновете“.

Кей се засмя. Облегна се назад на студената каменна ложа, гледайки в сътвореното от някого небе. На сто метра от него, зад свещената Врата, дремеше флегматикът Бог, правещ подаръци на първия поклонник. На далечната Тера Къртис Ван Къртис чакаше чертежите на мечтата си.

— Бог му казал, че трябва да се върне — продължаваше Артур, леко обиден. — Казал му, че трябва да дойде — нямало значение дали ще е помлад или по-стар. И той дойде. Аз дойдох при Бога.

— Ти ли ще мечтаеш вместо Къртис? — попита Кей. Напрежението го напусна — драмата се беше превърнала във фарс. Напълно го устройваше един Бог, който не се меси в човешките дела, и не го вълнуваше светът на мечтите, който бе измислил за себе си Къртис Ван Къртис.

— Всеки си има свои мечти. Татко ще ги избира сам, аз също. — Артур се пресегна към огъня и свали маратонките от забитите в земята колчета. — Помисли си какво искаш ти.

— На първо място не исках да те убивам — каза Кей. — И се радвам, че няма да се наложи.

— Аз също, защото ти не би могъл да ме убиеш.

Артур отпусна ръката си в огъня. Бавно загреба шепа въглени. Томи нададе вик.

— Опитай, ще се получи същото — каза му Артур, измъквайки ръка от огъня. — Това е Праг, където могат да стоят само избраните. Тук бдят над нас. Татко го предполагаше, макар и да не беше напълно сигурен.

Въглените тлееха върху дланта му — червено-черна купчинка, над която се издига тънка струйка сив дим. Кей го плесна по ръката, отърсвайки въглените, и усети убожданията от изхвърчалите от тях искри.

Дланта на Артур си остана чиста, недокосната от жаравата. Кожата дори не беше почервеняла.

— Не го взимай навътре, Кей. В света на своите мечти ти можеш да бъдеш също толкова неуязвим. Това ще бъде твой свят, отговарящ на твоите желания. Ако поискаш, там ще изгорят корабите на Сакра по пътя към Шедар. Ако пожелаеш, там изобщо няма да има чужди раси.

— „Линията на бляновете“ не е подарена на мен — каза Кей, без да пуска ръката на момчето. — Дойдох твърде късно.

— Но Линията е дадена на нас.

Едва сега Кей разбра.

— Това ще бъде като с аТана?