Линията на бляновете

Колата им върши работа до вечерта — докато хълмовете не се смениха с плато, обсипано с морени. На Кей неволно му хрумна мисълта за ледник — но по камъните нямаше и следа от остъргване, а само многобройни остри ъгли и откъртени парчета. Той изключи двигателя и тишината обгърна древния джип като погребална пелена.

— На картата това място е наречено Злата земя — каза Артур. — А местните жители предпочитат нецензурна дума.

— Защо? — полюбопитства Кей.

— Прекалено много нещастни случаи с тези, които идват тук. Почти сто процента. Изостряне на хроничните заболявания, непредпазливо отношение към оръжията, падания от скалите. Още пет-шест години, и местните власти щяха да се заемат сериозно с тази местност. Точно затова толкова бързахме.

— А ти как би нарекъл Злата земя?

— Праг. Не се страхувай, Кей, ти си имаш ключ. Даже два. И ти самият го знаеше, иначе не би се хвърлил да търсиш Томи. — Артур се измъкна от колата, отиде зад най-близката морена и извика: — Но се опитай винаги да бъдеш близо до някой от нас двамата, става ли?

Оставиха джипа и тръгнаха на юг — по безжизнената пустош, прескачайки дребните морени и заобикаляйки едрите. Кей раздели продуктите на три части и момчетата мълчаливо разпределиха пакетите по джобовете на якетата си. За разговор не им бяха останали нито сили, нито желание, и Дач забеляза, че е започнал да бърка Артур и Томи. Идентичността на телата и дрехите им сега бе подкрепена с плашещо сходство в поведението им. Или Томи неволно се правеше на Артур, или, колкото и да бе странно, ставаше обратното.

Вечерта Томи падна от неустойчива морена и одраска бузата си. Кей почувства странно облекчение. Вече се стъмваше и те спряха да нощуват, разстилайки върху камъните скъсаните калъфи от седалките на джипа. Полимерното „кадифе“ почти не пропускаше топлината и Кей моментално заспа.

На сутринта той установи, че засъхнали драскотини украсяват бузите и на двете момчета.

— Отидох да се изпишкам през нощта и се спънах в един камък — разясни Артур.

— Очевидно пред огледалото — бе единственото, което каза Кей.

Закусиха и продължиха пътя си. Водеше Артур, пътеката му беше толкова позната, сякаш вървеше по нея за стотен път. Двукратно им се наложи да свърнат встрани, за да напълнят манерката си със студена вода от малки изворчета.

Кей мълчеше почти през цялото време. За пръв път през последния месец се почувства безполезен — усещане, обичайно при приключване на работа, но неочаквано станало до болка остро.

— Дач, а корабът ти наистина ли беше разумен? — попита го Томи по време на една от кратките почивки.

— Бях програмирал псевдосвобода на поведението.

— И какво означава това?

— Той се стараеше да изглежда като личност. Всеки един свещеник или програмист ще ти докаже, че това няма никакво отношение към разума. Просто неразличима имитация.

— И каква е тогава разликата?

— Ами никаква…

До малката гладка площадка между скалите достигнаха вечерта, когато бе започнало да се стъмва. Артур се спря и погледна към Кей с лека ирония, каквато се бе забелязвала в погледа му само на Тера.

— Добре ли е да нощуваме тук, Дач?

Кей гледаше камъните под краката им. Те бяха малко по-тъмни, отколкото бе редно, и изглеждаха като загладени от водата или от вятъра… или от огън.

— Не е добре, мисля. Едноместните корвети имаха доста страшен двигател. Басирам се, че камъните излъчват.

— Разбрах — констатира Артур.

— Къртис се е приземил тук — продължи Кей. — Той е избирал точно такива с нищо незабележими планети, където не е имало риск да попадне на врага. Винаги е бил на „ти“ с компютрите и бордовият му дневник не е предизвиквал никакви съмнения. Свободните ловци не са признавали заповеди и пред никого не са се отчитали — доста удобно.

— Спри.

Дач продължаваше да разглежда разтопените камъни.

— Плазмено торпедо, с което да стреля по вражеските кораби, два излъчвателя на неутрино — за да се измъква от изтребителите, три грама антихелий в магнитен капан, които да се хвърлят върху чуждите планети. Много успешни кораби, оказали се по-полезни от линейните. Хиляди кораби, хиляди пилоти — сред тях имало и немалко страхливци. Не се комплексирай, Арти.

— Какво иска да каже? — Томи хвана Артур за ръката. Те стояха пред Кей — сякаш отражения в невидимо огледало.

— Че татко е страхливец.

— Артур, Къртис Ван Къртис не ти е баща. Това си ти самият, лишен от преживения друг живот. Тогава Ван Къртис е бил само на деветнайсет години. Не е имал аТан, пари и власт. А не е искал да умира.

Артур криво се усмихна. Съвсем не по детски. И каза:

— Сигурно ти искаш. Да продължим по-нататък, там има горичка и река.

Реката беше тиха, не приличаше на планинска, бреговете й бяха обрасли с бодлив храсталак. Обещаната горичка се оказа струпване от десетина дървета — ниски, обсипани със сочни оранжеви шушулки.

— Отрова — съобщи Артур. — А бодливите храсти могат да се ядат, но не са вкусни.