Линията на бляновете

Той хвана Карън за раменете и я целуна по устата. Това не смути момичето — тя още беше опиянена от странния еротичен заряд, обгръщащ отново живеещите, който привличаше на работа в „аТан“ толкова много сексофили.

— Сега ще дойде психологът ни — каза Карън, бавно освобождавайки се. — Той едва ли ви е нужен, но…

— Ние страшно бързаме! — Кей поклати глава — Нали е наше право да си тръгнем веднага?

— Да, но на повърхността…

— Да няма война?

— Какви ги говорите? Просто е нощ!

Кей се закикоти, все още не пускайки момичето. Нощ. Просто само нощ. Да, той не би се отказал от вечеря и от нормален сън. Това без съмнение важеше в още по-голяма степен за Артур.

Но след няколко минути тази наивна девойка щеше да се заеме със съживяването на Изабела Кал, която имаше право да носи тежко въоръжение и бе способна да вдигне на крака цялата СИБ на Граал, колкото и провинциална и тромава да бе тя.

— Извинявайте, Карън, но ние наистина бързаме — каза Кей. — Толкова много, че ще рискуваме да пожертваме съня си и забележителната ви безплатна закуска.

10

Джипът беше стар и Кей не би се доверил на автошофьора му и на градска улица. А пътят ставаше все по-лош и по-лош — ако първите километри явно бяха строени от „аТан“ заедно с комплекса на сградите им, то по-нататък се бяха хванали за работа планетарните власти.

— Ще преминем покрай столицата — каза Артур. — Тук на картата е отбелязан мотел, в който можем да купим храна. После в планините… докато моторът издържи.

Противно на очакванията на Кей, заспа само Томи, загърнал се в одеяло на задната седалка. Артур седеше отпред, до Кей, бодър и доволен. Той много рядко поглеждаше в картата — вероятно я знаеше наизуст.

— Нямаме време да сменяме колата.

— Ясно.

Бяха купили джипа от кантората за коли под наем покрай сградата на „аТан“, събуждайки възрастен пазач, който не прояви ни най-малко любопитство. Кей честно заплати пълната стойност на трошляка, разбирайки, че едва ли ще го върне обратно. Дрехи и оръжие („Конвой“ и станер) си купиха в аТанския магазин. Продавачът, естествено, не си беше на мястото, обслужи ги Карън. Независимо от нишката симпатия, която ги свързваше, Кей така и не се осмели да помоли за „Пчела“.

Впрочем, той не възнамеряваше да воюва. Спасението им беше в бягството и Кей успяваше да изстиска от износения, раздрънкан мотор скорост сто километра в час.

— Да си взема ли шоколадче?

— Вземи…

Момчето се беше изхитрило да се изтегне в седалката, изпружило крака към страничния прозорец. В момента, шумолейки с тънката обвивка, гледаше към нощния пейзаж. Жълтите ветрила на фаровете тичаха по празния път.

— Ако спра внезапно, ще излетиш през стъклото — предупреди го Кей.

— Няма, сложил съм си колана. А ти намали скоростта, настилката скоро ще свърши и ще започне черен път. А може и да пропуснем мотела.

— Гладен ли си?

— Ужасно. Заради спомените е. Две седмици нищо освен инжекции… писна ми.

— Бързах, колкото можах.

— Остави, Кей, нали всичко свърши. И двамата направихме грешки на Таури.

Кей Дач погледна косо Артур, който дояждаше шоколадчето си, прекарвайки предната част на маратонките си по стъклото. Кой знае защо, си беше избрал същите дрехи като на Инцедиос, а Томи просто бе повторил поръчката му.

— Пораснал си, кралю — каза Кей.

— Така ли? Това пък защо?

— Не ти пукаше от смъртта, която винаги е била лесен изход от бедите за теб.

— Все едно, нали ми се наложи да умра?

— Да, но дори смъртта си я избрахме сами.

В далечината заблещука слабо оранжево огънче — табелата на мотела. Кей намали скоростта. Каза:

— Само едно нещо не мога да разбера: защо оживяхте и двамата? На компютъра не му пука, че един и същи човек е умрял два пъти, при това едновременно. Добре, да допуснем. Но нали аТанът беше платен само веднъж?

Артур се засмя:

— Кей, ти просто забравяш една подробност. В помещенията на „аТан“ оживелите притежават временно безсмъртие.

— По дяволите…

— Когато компютърът е потвърдил, че единият от нас има право на съживяване, той е попаднал под действието на закона за временното безсмъртие. И разглеждайки втория сигнал, компютърът е разрешил да бъде съживен именно поради това. Този случай ще влезе в статистиката като „смърт в помещенията на компанията по неизяснени причини“. Рядко се случва… но ако бяхме не двама, а седем, все едно — щяхме да се съживим всичките.

В мотела — ниско дървено здание, около което бяха паркирани няколко фургона, Кей събуди собственика и още веднъж нанесе удар по спестяванията си. Местните продукти не бяха скъпи на Граал, но за продадената в нарушение на закона фузионна карабина го одраха с тройна цена.

— Искаш ли аз да покарам колата? — попита Артур, когато Кей се върна с тежкия си сак.

— Хайде.

Дач се прехвърли на задната седалка, достатъчно широка, за да събере и него, и Томи. Тук беше топло — по гладкия път Кей беше шофирал, пускайки мотора само на задните колела. Томи промърмори нещо насън и се облегна на Кей.

— Между другото, договорът ти вече е изпълнен — отбеляза Артур. — Аз съм на Граал… и даже в два екземпляра.

— Сигурен ли си, че моите услуги повече няма да ти потрябват?

— Напълно.