Линията на бляновете

Кей разпали огън от счупени сухи клони. Те похапнаха месо и корави питки, посипани с горчиво-пикантна подправка. Томи почти веднага заспа, без да задава въпроси, без да се интересува от утрешния ден, и на Дач му се мярна мимолетната мисъл, че момчето е започнало своя собствена игра.

— Имахме уговорка — каза той на Артур.

Къртис-младши го гледаше през пламъка на огъня.

— Ти наистина ли искаш да ме убиеш?

— Ако няма друг изход. Искам истината.

— Можеш ли да почакаш до утре?

— Защо?

— През нощта дори думите имат друг цвят.

— По-малко трябва да се играе с тях.

— Разкажи ми приказка, Кей. За последно.

Дач разстла на земята калъфката, легна върху тъмната тъкан. Небето на Граал плуваше над тях — студена блещукаща покривка. Артур се настани до него.

— Много отдавна — каза Кей, — момчето, което се страхувало да умре, намерило Бога. Бог бил много стар и му било страшно скучно. Някога той бил създал света и в този свят не останало място за самия Бог. Той попитал момчето какво иска и то му отговорило — искало да бъде господар на живота и смъртта.

— Знам тази приказка — каза Артур. — В нея няма нищо интересно.

— Най-смешното било — продължаваше Кей, — че момчето не вярвало в Бога. То вярвало само в машините, които го слушали. И затова неговият Бог бил машина, и дори животът и смъртта, дадени му, за да властва над тях, се оказали машини.

— А защо Бог направил този подарък?

— Защото безкрайната власт и знания не оставят място за желанията. И желанията на момчето станали желания на Бога. Малчуганът си тръгнал с кремъчни скрижали, върху които били изобразени чертежите на живота и схемите на смъртта. Той остарял, преди да успее да им намери приложение… Спи, Артур. Ще почакам до утре.

— Защо така изведнъж?

— Защото и нощта си има свой цвят и аз искам да го запомня. Утре един от нас ще умре, нали?

— Да — съгласи се Артур.

— Жалко. Успях да се привържа към теб.

— И аз към теб. По-добре си върви, Кей. Вземи Томи и си вървете.

— Аз съм отговорен за теб.

12

Кал дори не си и помисли да каца при изоставения джип. Флаерът описа кръг, обливайки колата с конуса на светлината на прожектора, после отново се издигна в небето.

— Идвам — съобщи Изабела. — Нима си мислеше, че ще се измъкнеш?

В кабината на флаера нетърпимо вонеше. Вече от денонощие Кал не си правеше труда да каца за санитарни нужди и това й се струваше напълно естествено.

— Ти изобщо не ми трябваш — говореше си Кал. — Хич не ми пука за аТана. И за това, което търсиш тук. Нали, Лемак? На теб не ти пука, значи не си струва усилията…

Лемак, съществуващ само във въображението на Кал, кимна от второто кресло. Той отново беше стар, какъвто и трябваше да бъде, защото аТанът не е необходим на героите от детските сънища.

— И как да убия безсмъртния също знам — не спираше Кал, вече обръщайки се към Луис, някак неусетно сменил адмирала. Номачи виновно наведе глава. — Глупакът ще умре сам — продължаваше Изабела, вглеждайки се в малкото екранче за нощно виждане. — Трябва само да се държиш с него като с умен и той ще умре. А умният може да бъде сломен. Той самият няма да иска да живее. И ти няма да искаш, момче…

Тя погледна накриво креслото — но Артур не се появи там. Палето я чакаше някъде там, долу, със своя двойник, появил се от нищото, и с вярното си псе телохранител.

— Аз бързам — нежно каза Кал, хвърляйки флаера към земята. — Бързам…

Невидимата нишка, изтъкана от разпадащия се разум на жената, ги свързваше почти толкова здраво, колкото са свързани влюбените. Без да знае това, Кал притежаваше ключ, и флаерът й не падаше над Злите земи, където случайните произшествия бяха станали закономерност.

Вече в розовата светлина на утрото Кал видя върху инфрачервения екран едва забележимо петно — следа от догорял огън. Изхили се, оправяйки косата си, и се приземи на стотина метра, така че бученето на моторите да не разтревожи дори и най-лекия сън. Измъкна се от кабината, влачейки лазерника за ремъка, не забелязвайки нито болката в отслабналите крака, нито студения вятър, проникващ под тънката рокля.

Над рекичката плуваше мъгла на парцали, в светлолазурното небе все още светеше някаква упорита звезда. Кал се приближи до водата, жадно се напи, заставайки като куче на четири крака и лочейки направо от реката. Подчинявайки се на внезапен порив, се разсъблече и се изми до кръста.

Внезапно й стана по-добре. Тя бързо намъкна роклята си, приближи се до флаера и гнусливо мръщейки се, свали от носилката, закрепена в товарния отсек, топло вълнено одеяло. В чантата на убития от нея лекар Кал намери флакон със спирт и отпи две големи глътки. После седна на брега и зачака.