Линията на бляновете

На самата нея не би й било излишно да се успокои малко. Кей погледна с периферното си зрение светещото табло. „Граал“.

Беше се промъкнал. Неговият аТан беше платен, и въпреки замисъла на Къртис бяха включили репликатора не само на Тера. Сега той имаше две тела, в замяна на изгубеното в пламъка на атомния разпад. Едното — при Къртис Ван Къртис, другото — на планетата, където, според Артур, живееше Бог. Но само едното тяло можеше да придобие пълноценен разум — създаденото първо.

— Благодаря ви за оперативността — каза Кей. Момичето се изчерви. После, веднага станала сериозна, започна с официален тон:

— Как се казвате?

— Кей Овалд. Ендория, код: три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно. Всичко е наред с мен. Паметта ми е ясна, умът ми работи.

Пускайки ръка долу от студения диск, Кей, както обикновено, напипа евтините парцали и започна да се облича. Момичето го гледаше объркано.

— Наистина, благодаря — Кей признателно се усмихна, намъквайки панталоните си. — Аз не съм новак, мис. За втори път ми е.

Девойката кимна, малко поуспокоена.

— Не бях сам — каза Кей, чувствайки как се учестява биенето на сърцето му. — Всичко ли е наред?

Нищо не би могло да е наред, нищо. Две невронни мрежи с еднакви номера щяха да предадат едновременно два различни сигнала. Естествено, никой няма да тръгне да проверява структурата на номера — дълга редица от нищо не означаващи цифри. Само че как би възприел такъв сигнал компютърът? Като грешка? Но при аТан няма грешки. Като един сигнал? Вероятно.

Артур и Томи, как ще се съживите в една черепна кутия?

И на кого ще се падне да научи това — на Къртис Ван Къртис или на Дач?

— Момчетата ви са живи — момичето изглеждаше дълбоко трогнато. Естествено — децата рядко имат аТан.

— Момчетата?

— Процесът сега приключва, ако вече не е приключил. Извинявайте, мистър Овалд, това ендориански обичай ли е — да давате на близнаците еднакви имена?

— Вероятно — прошепна Кей.

Машини. Просто машини, неумеещи да грешат. Никой никога не е искал от тях да сравняват сигналите един с друг. Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. И още веднъж Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. Номерата са правилни. Могат да бъдат съживени. Нали така?

Кей почувства, че има логическо противоречие. Не, не е възможно…

Но нали се беше случило? Картите са раздадени, на масата има две валета купа. И никой не е учуден.

Само че при кого са отишли картите близнаци?

— Вие сте много мила. Как се казвате? — попита Кей.

— Карън — момичето отново се смути. Господи, що за планета е това… резерват за невинност.

— Отведете ме при децата, Карън. Много се безпокоя за тях.

За разлика от жената на Инцедиос, Карън не си направи труда да споменава за правилата.

— Да вървим, мистър. Вие загинахте… извинявайте, неприятността в космоса ли се случи?

— Да, врязахме се в астероид — мрачно каза Кей. За момиче, запознато с космоса само от телевизионните програми, тази причина трябваше да е не по-лоша от всяка друга.

Излязоха от реанимационния модул и се озоваха в малка квадратна зала. Трите еднакви врати на всяка стена очевидно водеха към служебни помещения.

— Там и там — посочи Карън. С извинителен тон добави: — Имаме само три модула, жената ще се наложи да почака.

— Жената?

— О, не сте ли заедно? Аз си помислих… Почти веднага след вас имаше още два сигнала. Мъж и жена от СИБ. Но мъжът не си беше платил аТана. Знаете ли, много жалко е, когато човек е могъл да продължи живота си, но не е успял да си плати…

Кей, без да я доизслуша, пристъпи към една от вратите. Какво пък, Кал все така продължаваше да ги следва по петите. Добре поне, че беше сама.

— Почакайте, тук бравата е тактилна… — Карън притисна дланта си към сензорната пластина и Кей, изпреварвайки я, влезе в модула. Навреме — решетката на аТан-емитера вече се вдигаше нагоре, откривайки малкото голо тяло, неподвижно лежащо върху белия диск. Сътрудничка, значително по-възрастна от Карън, но с нещо подобна на нея, им хвърли бърз поглед и се наведе над момчето.

За миг на Кей му се стори, че все пак е загубил. Тялото (Артур? Томи?) оставаше неподвижно. После жената каза:

— Не се притеснявай, приятелче. Всичко е наред. Ти си жив. Тук е компанията „аТан“.

Момчето се повдигна на лакти и Кей срещна погледа му. Артур? Томи? Сътрудниците ще приемат само един отговор.

— Синко! Артур! — хвърляйки се към момчето, закрещя Кей. — Артур, ти… Ти, Артур!

— Татенце, излизайте! — в гласа на жената имаше раздразнение. — Момче, всичко ли помниш? Как се казваш?

— Артур — и Томи едва забележимо намигна на Кей. Дач бързо заотстъпва назад, хвана за ръка Карън и двамата изскочиха от модула.

— Ще си имам разправии с мама — каза момичето, впрочем без особена паника. — Виждате, аТанът е безупречен.

— Моля ви.

Карън мълчаливо отвори втората врата, обаче заставайки на прага. Ала Кей и без това изобщо нямаше намерение да влиза — той беше видял, че Артур, седейки на края на диска, говореше нещо на ниския маслиненомургав аТановец.

— Благодаря — каза Кей. — Вие сте много мила.