Линията на бляновете

А сега собствената му кръв беше само примес в разтвора хемоликвос. Иронията на съдбата беше в това, че сега на Артур можеше да помогне нова порция бактерицидно облъчване. Но Кей нямаше необходимата техника за това, а на Артур не му достигаха сили, за да обясни всичко.

— Не заспивай — повтори Кей. — Докато се бориш, ще продължаваш да живееш.

— Дач, да увелича ли скоростта? — поинтересува се корабът.

— Това възможно ли е?

— Ако пусна допълнителния двигател, ще мога да изстискам още пет процента — увери го корабът.

— Десет.

— Пет, Кей. Ще се постарая.

Кей кимна, без да откъсва поглед от лицето на Артур. Изглежда беше започнал да диша по-леко — въздухът в каютата беше сладък и опияняваше като силно вино. Денонощие. Само още денонощие или дори по-малко, ако корабът изпълни прибързаното обещание.

— Арти, помниш ли Рашел?

„Да“ — отговори момчето само с очите си.

— Каза ми да ти предам поздрави. Хубаво момиче, нали? Дори ми помогна… мъничко.

Лека усмивка.

— Ей, момче… не заспивай. Искаш ли да отлетим на Таури, когато си уредиш сметките със своя бог? Ако Ван Къртис те пусне… а може и да се отбием по време на обратния път.

Артур поклати глава — слабо, със съмнение.

— Какво, няма ли да ти разрешат? Или са ти възложили задачата тържествено да се принесеш в жертва на висшите сили? Имай предвид, че няма да се съглася — това си е безсмислено нещо.

Той разговаря с момчето през цялата нощ, условната корабна нощ, която така или иначе не стана по-кратка. Кей си имаше свои отношения с малката смърт — съня, който така обича да преминава в истинска смърт. Дач ту разтърсваше момчето, ту го люлееше в ръце, само и само да не заспи. И говореше, говореше, говореше…

— Знаеш ли, на твоята възраст, малко над шестнайсет, бях най-големият лакомник на планетата. Точно тогава започна преустройването на тялото ми, както бяха планирали генетиците, и аз от хилка се превърнах в планина от мускули. Всичко, което припечелвах, отиваше за шоколади и същия този кашкавал, който ти не обичаш…

…Терор-групите изпепелили града за три часа. Когато алкарисианите се върнали в кокошарника си, от него вече не било останало нищо, освен пепел и препечени яйца. А насред града — пътен знак от Ксендала, с надпис „Гедеон“. За да знаят за какво е всичко това. В града имало зидария на Небесния лорд. По техните закони той би могъл да има следваща чак след четирийсет години. Половината от офицерите им, виновни за пробива, били хвърлени в пропаст с подрязани криле. Лордът бил освирепял и избивал собствената си армия. Ето каква е била старицата. А аз я баламосвах с риба и планктон…

…Забавна броня, аз не обичам силовите системи, но да разтапяш стени със собственото си чело…

Артур не заспа и не умря. На сутринта Кей му позволи да задреме, пускайки за гаранция една от най-дисонансните мелодии на мршанците. Десет часа, десет часа до Граал… Той излезе от спалнята и намери Томи, спящ в креслото, с нахапана ябълка в ръка. При появата му момчето се събуди.

— Засега се държи — отговори Кей на безмълвния въпрос. — Не се сърди, че те изгоних. Но смъртта е като съдия — много обича двойката свидетели. Смятай ме за суеверен.

— Да отида ли при него? — попита Томи.

— Иди. Говори му, разтърсвай го. Помогни му, ако нещо се наложи… Впрочем, бъбреците му вече не работят.

Момчето пристъпи към вратата.

— Почакай. Томи, вие лесно свикнахте един с друг, това е много хубаво. Какъв е за теб Артур?

Томи сви рамене:

— Брат, предполагам.

— Какъв брат?

— По-малък — сериозно каза Томи.

Влизайки в командната зала, Кей си помисли, че ако Артур започне пътешествието си към Граал още веднъж, той вече никога няма да излезе от тази роля. По-малкият брат, кралят, търсещ Бога…

Той още се опитваше да разбере какъв е станал за него Артур. И не намираше отговор.

8

Луис Номачи, човекът, идентифицирал Артур Къртис, се промени след преминаването през аТан. Кал, която сега живееше в постоянно напрежение и продължаваше да спи с Лемак, не забеляза това.

А Луис си умираше от страх. Той проклинаше мига, когато започна да преглежда записа на паметта на Кей. Ненавиждаше се за необмисления съвет, който бе дал на Изабела — да не постъпват по обичайния начин, а да прехванат момчето на Волантис. С проклятия си спомняше за постоянната си разточителност. Как можа така да обърка всичко…

Мухаммади, вече възстановила се, не общуваше с него. Изглежда, тя се беше изхитрила да обвинява за провала Луис, макар и вътре в себе си. А Кал не бързаше да прави никакви изводи.

Когато миноносецът на Лемак навлезе в пространството на неизвестната жалка планета Граал, Луис с шестото си чувство усети някаква опасност. Той никога не беше страдал от прекалена интуиция и леденият студ под лъжичката го ужаси.