Линията на бляновете

— Предмет на един от религиозните култове на бурлатитата — каза продавачът с такава гордост, сякаш е централна фигура на този култ — Доста добър психостимулатор… макар и нашите учени да отричат това. Занимавате ли се с „джен“, младежо?

— Занимавал съм се.

— Прекрасно. Погледът към руеп в състояние на медитация позволява да преживееш отново приятни спомени, да се върнеш назад във времето… ако вярваш, естествено.

— Благодаря — мрачно каза Томи, разглеждайки цветното кълбо. Кей положи ръка на рамото му, тихо попита:

— Какво, неуместна шега на Артур?

Томи вдигна поглед:

— Не, напротив. Мистър, а имате ли бурлатски тренажори? За да стана силен?

Продавачът се усмихна широко:

— Разбира се, младежо.

На Кей му се наложи да плати и за сплетен на плитчица еластичен шнур, чиито единствени достойнства бяха сочният зелен цвят и възможността да се носи вместо колан. Той така и не разбра за какво отидоха парите му — за издевателство на двете момчета едно над друго или за плахи жестове на зараждащо се приятелство.

След като излязоха от магазинчето, Томи въпросително погледна Кей, който предложи:

— Да намерим „Утро“ и да послушаме местната звезда?

— Аха — с явно удоволствие се съгласи момчето. — И ще ми вземеш к'ола. Две бутилки.

Намериха бара без проблеми — всъщност се оказа, че не е бар, а уютен малък ресторант. Кей дълго се смя на входа, след като прочете пълното име на заведението: „Утро в борова гора“[1]. Томи не разбра причината за веселието му. Чак вечерта Артур му разказа за древната картина и дори намери репродукция в компютърната енциклопедия на изкуствата.

Тогава Томи беше принуден да признае, че Дач е имал известно основание да се кикоти при вида на сглобената от груби греди естрада, върху която под съпровода на две бурлатита в юношеска възраст пееше Алла — млада самка-бурлати.

Някой в „Утро“ имаше тънко чувство за хумор.

7

На Артур му стана зле през второто денонощие след старта от Урса. Сутринта се чувстваше добре, бъбри си с Томи, после помоли за руепа и дълго се взира в дъгоцветната дълбина на кълбото. На Кей му се наложи да прегледа всички данни на кибердиагностика, за да се убеди — чудо няма да има. Момчето умираше бавно, защото повече от половината му кръв бе заменена с универсален хемоликвос, и то необратимо — експериментите на военните лекари бяха разрушили не само костния мозък, но и бъбреците.

Но у Кей поне се появи лека увереност, че ще успеят да се доберат до Граал. Той си позволи да се наспи хубаво и прекара два-три спокойни часа в командната зала — насаме със сивата тъмнина на хиперпространството върху екраните и равномерния глас на кораба, дочитащ стара книга.

Томи нахлу в каютата, когато корабът, прекъснал четенето, съобщаваше:

— Имаме неприятности, Кей. Момчетата…

— Артур умира! — хващайки Дач за ръката, изкрещя Томи. — Кей, той съвсем умира.

— Той не може да умре съвсем — отбеляза Кей, отърсвайки се от ръката му. — Успокой се.

Но момчето беше право за себе си.

Вероятно Андрей, бил през живота си и лекар, и убиец, би могъл да обясни случващото се. Кей нямаше неговия опит, а кибердиагностикът само излагаше симптомите, без да рискува да посочва причините. Масирано разпадане на еритроцитите — сякаш остатъците от собствената кръв на Артур се бяха разбунтували срещу съседството с полимерния хемоликвос.

Зелената бледност на кожата, така поразила Кей на орбиталната база, се бе появила отново. Артур не стенеше и не плачеше — само жадно гълташе въздух, приповдигнат на леглото, сякаш стремящ се към нещо невидимо и изплъзващо се от него.

— Дръж се, кралю — каза Кей, хващайки момчето за ръката. — Не смей да се предаваш, чуваш ли?

Това, което би могъл да препоръча компютърът, вече се осъществяваше. Помпата хлипаше, прогонвайки кръвта на Артур по лабиринта на филтрите, почиствайки я от продуктите на разлагането. Успоредно с това в момчето се вкарваха нови и нови ампули хемоликвос — вече нямаше друг изход, освен да се замени цялата кръв. В каютата се повиши съдържанието на кислород — корабът изпълняваше указанията на медицинския компютър, на Кей леко му се зави свят.

— Чуваш ли ме, Арти?

Устните на момчето потрепнаха:

— Да.

— Издръж още денонощие, малкият. Издръж, моля те…

Отново движение на устните, беззвучен шепот:

— А после?

— После всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Помниш ли, че искаше чудо? Знак, че имаш право да стигнеш до края на пътя? Това чудо ще се случи. Само не умирай. Арти!

Момчето отвори очи.

— Не заспивай!

— Той ще умре ли? — попита тихо Томи иззад гърба му.

— Излез навън — нареди Кей, без да се обръща. — Арти, разбираш ли какво се случва с тебе? Това вече не е последствие от облъчването, нали? Какво още може да се направи?

Артур се досещаше какво се случва. Бактериите-симбионти, невидимият му вътрешен щит, пазещ го и от наркотиците, и от отровите, и от дум-вируса, не бяха убити от облъчванията. Те се бяха стаили — в дълбината на тъканите, в нишките на капилярите, в клетките на мозъка. Изчакали бяха и отново се заемаха със запълването на съдовете, предано унищожавайки чуждите примеси.