Линията на бляновете

Анклавът на хората се намираше на малък архипелаг, далеч от централния континент. Бурлатитата не обичаха особено водата и бяха извлекли максимална полза от поместването на половин милион авантюристи в слабонаселената зона: междурасовите контакти бяха изключени и отпадаше необходимостта от поддържане на риболовен флот. Хората, които първи бяха рискували да се появят на планетата на неотдавнашния враг, за няколко години бяха понатрупали прилично състояние от търговията с риба.

До границите на стратосферата Кей управляваше катера с плазмените двигатели, после премина на енергоемките, но екологично чисти, гравитационни двигатели. Бурлатитата бяха смахнати на тема екология — нормално за раса, чиито планети никога не са били щурмувани, но за сметка на това са били засипвани с всички известни видове отрови.

В анклава имаше само един космодрум — Имперския, както и предвиждаха условията на договора. Дадоха им зона на кацане в най-отдалечения ъгъл на площадката, сред подобни на катера дребосъци: земни и мелконски яхти, катери, малотонажни товарни кораби. На Кей му се стори, че забеляза и малък диск с характерното оцветяване на Съюза на алкарисианите — рядък гост в световете на Алианса. Военни кораби нямаше — те се обслужваха в орбиталните бази.

— Ще поостанеш ли? — попита Андрей, когато катерът докосна бетона. Кей поклати глава. С допълнителния двигател биха могли да достигнат Граал за три денонощия и дано Артур Къртис оцелееше през този кратък срок.

Горещата обвивка едва доловимо пращеше: спускането с включено защитно поле беше все едно директно да обидиш бурлатитата. Кей погледна екрана за външен обзор — между корабите лъкатушеше, приближавайки се към тях, отворената кола на сервизната служба. Времето беше топло, а от редките облаци — дело на старанията на метеоролозите на бурлатитата — рядко валеше дъжд.

— Ако искаш, аз ще се погрижа за всички формалности — предложи Андрей. — Разходи се из територията… не бързам.

Кей потисна желанието си да се откаже. Без него катерът не можеше да излети, едва ли дори киборгът беше способен да заобиколи заложените в компютъра правила.

— Три часа — наполовина предложи, наполовина помоли Кей.

— Пълното зареждане и ремонтът ще заемат двойно повече време.

— Можеш ли да почакаш?

— Да.

— И ще ме дочакаш?

Андрей извърна глава. Имаше нещо жалко в едва доловимото шумолене на синтетичните псевдомускули — шията и почти целият торс на киборга бяха изкуствени.

— Когато все още можех да чувствам — каза той, — Лика Сейкър ми беше любовница. Не мога да върна предишните си емоции, но ги помня. Майката на фамилията ми нареди да ти помогна, с каквото мога. Кас/с/ ис имаше негови си причини да бъде предан, аз си имам свои. Ако й вярваш, можеш да си напълно спокоен.

— Кажи й, че си ми оказал много ценна помощ.

— Ще й кажа. Не притежавам нито тщеславие, нито скромност. Но ми е приятно да знам, че все още съм й полезен.

Кей излезе от командната зала с лек студ между плешките. Какъвто и боклук да беше Къртис-старши, аТанът, избавящ човечеството от подобен път към безсмъртието, изкупваше всичките му грехове.

Освен още неизвършените, разбира се.

— Благодаря — каза Артур. — Ще се постарая да не ставам досаден с подобни молби.

Томи сви рамене. Техните отношения за денонощие „запознанство“ придобиха доста странен характер и биха накарали всеки психолог да изпадне във възторг. Артур беше осакатен физически, а Томи — духовно. Понякога се разбираха от половин дума, понякога опитите за обяснение не даваха нищо, освен взаимното им озлобяване.

— Стига, бе, нали киборгът влиза тук, няма да викаш Кей, я!

— Ти знаеш ли какво е замислил той?

Томи поклати глава.

— Ама че охранител е избрал татко… — Артур тихо се засмя.

— Аз го избрах пръв — със същия тон отвърна Томи.

Те още се кикотеха, когато вратата се отвори и обектът на разговора им влезе в каютата. Кей беше в бял костюм с бродиран на гърдите лотос — емблемата на „Сетико“.

— Забавлявате ли се? — полюбопитства той, с което предизвика само нов пристъп на смях. Артур, вече избавил се от регенериращия мехлем, беше полулегнал върху възглавниците. Томи седеше до него. Ако по-рано на Кей му се струваше, че Томи е в доста окаяно състояние в сравнение с Артур, сега момчето му изглеждаше като олицетворение на здравето.

— Дълго ли ще бъдем тук? — попита най-накрая Томи.

— Най-много половин ден… — Кей разглеждаше своя питомец. Артур изглеждаше прекалено безгрижен — или Андрей бе прекалил с транквилизаторите, или Къртис-младши наистина беше повярвал в обещанията на телохранителя. — Арти, ще пуснеш ли приятеля си с мен?

— В анклава ли? Какво пък ще прави там? — Артур бе искрено учуден.

— Представи си, никога не е бил там. Изобщо, за пръв път е на планета на чужда раса.

— А… Ще отидеш ли?

— Ще отида.