Линията на бляновете

Томи нямаше намерение да се колебае или да натрапва компанията си на Артур. Мислено Кей отбеляза, че момчетата грижливо избягват да се обръщат един към друг по име. Тази безличност на обръщенията можеше да бъде или признак за детско взаимно презрение, или обратно — странна, недетска деликатност. По-скоро второто — Томи, ставайки, леко потупа Артур по дланта, сякаш опитвайки се да го ободри. — Купи руеп от пристанището — посъветва го Артур.

6

Колата на ремонтната служба напомняше джип — с големи колелета, масивни кресла, здраво купе. Тя изглеждаше нелепо върху гладката равнина на космодрума. Кей не можа да съобрази веднага, че колата е била предвидена за бурлатита.

Шофьорът — гол до кръста (небесносиньото фирмено яке бе захвърлено на свободната седалка) младеж от азиатски тип, доброжелателно ги погледна, после се поинтересува:

— По работа или за да си починете?

— Ще съчетаем двете дейности — отвърна Кей.

— Правилно — съгласи се шофьорът. — Хвърлете един поглед в „Утро“. Там днес пее Алла.

Дач кимна, сякаш името на местната певица му говори нещо. Шофьорът ги свали при павилиона на митническия контрол и отлетя наобратно към джунглата от кораби.

— Прилича на Тера — плахо предположи Томи, придържайки се близо до Кей. — Нали?

Без Артур той веднага изгуби голяма част от новопридобитата увереност. Светлата риза на гърба му беше подгизнала от пот — прохладният климат на Каилис бе успял да стане обичаен за момчето.

— Не съвсем — побутвайки Томи към вратата, каза Кей. — Тук рядко вали дъжд. Не е много приятно да ти е мокра козината, нали?

— А аз откъде да знам?

Служителите нямаха никакви претенции към тях. През Урса преминаваха немалко транзитни рейсове на имперски кораби и митничарите си имаха достатъчно работа. Офицерът бурлати, озъбил муцуна, бързо провери документите им с ръчен скенер, повъртя в лапите си „ПчелатаМ“ и я върна на Кей. „Сетико“ беше уважавана компания и нейните чиновници имаха право да носят оръжие.

— Защо имаме различни фамилии? — тихо попита Томи, когато излязоха от павилиона. — Мислех, че ще се правя на твой син, като Артур.

— Понякога легендите трябва да се променят. Какво, не ти ли харесва вероятният ти статут?

— Определено не!

— Когато беше тръгнал да ме убиваш, това не те смущаваше! — не можа да се сдържи Кей.

Поеха по сенчест булевард, на който бяха засадени местни видове дървета — със сини сочни листа и здрави стъбла. По редиците високи здания — тук земята беше скъпа — проблясваха поляризиращите полета, отразяващи инфрачервената част на слънчевата светлина. За съжаление, от това на улицата ставаше още по-задушно.

Градчето живееше с интересите на космическото пристанище. В другите човешки селища на анклава хората можеха да се занимават с риболов или със съвместни с бурлатитата научни разработки. Дружба, както бяха нарекли първите заселници града на планетата на новия съюзник, се беше ориентирала само към туристите и екипажите на корабите. Пълно беше с лавки с фалшиви сувенири, разкошни супермаркети, където можеха да се намерят истински деликатеси на извънземните раси, имаше и неизброимо количество евтини барове, в които предлагаха не толкова алкохол и наркотици, колкото разхладителни напитки.

След десет минути те просто бяха принудени да се мушнат в едно от магазинчетата. Оказа се, че вътре е прохладно, а персоналът, за радост на Кей, не досаждаше — похват, сработващ още по-добре от прекалената вежливост.

Томи се залепи за подобната на стъклен гроб витрина, където беше изложен „Истински боен екип на бурлатитата от епохата на Смутната война“. Според Кей в екипа имаше прекалено много бронирани елементи, за да са го носили самонадеяните бурлатита от онези години, и прекалено много декоративна резба, за да е служил за боен. Оставяйки момчето да се любува на екипа, намъкнат кой знае защо върху манекенчовек, Кей се приближи към стената, където висяха ритуалните ножове на различни кланове. Разбира се, фалшиви, но изработени много майсторски. Един от продавачите изникна като сянка зад гърба на Кей.

— Интересуват ли ви?

— Да. Трябва ми нож на клана Шивуким Ахар. Но истински.

— Нямаме право да търгуваме с истински ножове — учтиво съобщи продавачът, но без да бърза да се оттегля.

— Никой няма такова право. Обаче ги продават.

Върху лицето на продавача се бореха алчност и предпазливост.

— Ще можете ли да дойдете утре вечерта?

Кей поклати глава.

— Тогава… уви! — Изглежда, продавачът изпитваше истинско облекчение. Законите на Империята бяха строги към нарушаващите междурасовия мир.

Томи, откъснал се най-сетне от витрината, се приближи към тях.

— Имате ли руеп, мистър?

Продавачът се оживи.

— Руеп? Разбира се. Отличен сувенир от Урса за млад човек. Ще има какво да си спомняш, нали?

Кей мълчаливо плати — сумата се оказа не чак толкова голяма — и Томи стана притежател на десетсантиметрово кълбо от дъгоцветно стъкло.