Линията на бляновете

— С други думи — бихте се — заключи Кей. Беше му интересно — съвсем малко — дали силикоидът изпитва някакви емоции, спомняйки си за своето издигане (или спускане?) към властта.

— Предположението ти е абсурдно — Седмин леко люшна тялото си и Кей почувства как нещо невидимо премина опасно близо до краката му. — Сред нас няма привърженици на едно или друго решение. Няма кой да си изяснява истината в двубои.

— А предложението ми е още по-абсурдно, камъче. Ще се бия с един от вас. Решението ще е на победителя.

Изглеждаше, сякаш Седмин не е в състояние да разбере чутото. Той направи обиколка около Кей, сканирайки го по всички достъпни му начини, след което попита:

— И какво оръжие искаш да ни противопоставиш?

— Никакво. Ръкопашен бой, както се и полага при проверка на непознаваемата истина.

Артур се извърна. Да се говори с невменяем беше глупаво.

Силикоидите мълчаха.

— Предлагам проверка на стабилността на мирозданието — произнесе Кей.

— Планът ти е наивен, Кей Алтос. Ти няма да загинеш, ние ще запазим мозъка ти.

Седмин очевидно смяташе предложението на Кей за уловка.

— Кой ще излезе срещу мен?

Седмин плавно се отмести встрани. Навярно даде някакво нареждане — още един силикоид го последва. Против Кей остана само един извънземен — реещ се във въздуха камък с тегло половин тон.

— Кей Дач, Втората планета на Шедар — каза Кей и се поклони. — Нямам нищо лично против теб.

Силикоидът с карикатурна грация изви тялото си. Пропя:

— Мизаар, една трийсет и девета от Основата. Нямам нищо лично против теб.

Артур Къртис погледна телохранителя си. Знаеше какво ще се случи с Кей след малко и какво ги очаква и двамата след това. Да се биеш със силикоид без оръжие, е по-глупаво, отколкото да излезеш въоръжен с нож срещу танк. Но Дач-Алтос вече заемаше бойна стойка.

Момчето притисна длани към главата си, сякаш това можеше да го защити от силикоидите хирурзи, готвещи се в момента за трепанация на двата черепа, и затвори очи.

Мизаар се придвижи стремително към Кей, който, отскачайки, издаде пронизващ вопъл, напомнящ най-вече за писък на котка в пролетна нощ.

Артур Ван Къртис, който умееше да разпознава смъртта във всеки неин облик, този път сгреши. Той реши, че Кей Дач е мъртъв.

Силикоидът беше на почти същото мнение. Основата на каменния стълб описа дъга и невидима стена удари Кей. Той падна, чувствайки как дъхът му спира. Силикоидът се приближаваше, безстрастен и смъртоносен като планинско срутване.

Скачайки, Кей Дач нанесе удар по каменното тяло. В натъртената и изгорена ръка избухна болка.

Мизаар, без да издаде нито звук, рухна на пода. Колоната на тялото му беше почти кръгла. Бавно, тракайки, той се търкулна към Седмин. Но към това движение разумът му вече нямаше никакво отношение.

Лишен от възможността да генерира силово поле, силикоидът се бе превърнал просто в мислещ камък.

— Впечатляващо. Доста — ясно произнесе Седмин. Прихванатият от полето му Мизаар се спря.

Кей, без да слуша, се приближи до Артур. Хвана го за китките, отстранявайки от главата му побелелите от напрежение ръце.

Къртис-младши, примигвайки, зяпаше телохранителя си.

— Какво реши, Кей? — попита Седмин. Някъде отвъд границите на човешкото възприятие сега кипеше буря. Информацията циркулираше из огромния кораб: хората бяха научили фокуса на бурлатитата. Хората можеха да убиват силикоидите с голи ръце.

Кей Дач гледаше Артур. Зад момчето стоеше загадъчната „Линия на бляновете“, която щеше да направи човечеството мирно, безопасно, ненарушаващо равновесието на силите. Такова, каквото искат да го видят останалите раси.

— Решавай, Кей.

Зад Седмин стоеше разчленяване на тялото и съхранение на мозъка в специален съд. Възможно бе да си запази и очите.

— Да си гледа работата човечеството — рече Кей и разроши косата на Артур. — Седмин, пусни ни. Моля те, пусни ни.

8

Някога използването на експрес-капсулите е било широко разпространено. Изхвърлят се в хиперпространството от кораби, изчислили курса си така, че капсулата да излезе в реалния космос при самата планета. Двигателят за еднократна употреба позволява да се намали скоростта, парашутната система позволява да се осигури кацането. В товарния отсек на кораба се събира около тон багаж — или петима-шестима души, страдащи от излишен оптимизъм.

Капсулите не осигуряваха единствено надеждност. В сплесканото керамично кълбо нямаше място за втори двигател — и капсулите изгаряха в атмосферата. Нямаше място за резервни парашути — и капсулите се разбиваха при кацането. Нямаше място за дублираща навигационна система — и капсулите преминаваха покрай планетата, понасяйки се в безкраен дрейф.

— Ако го закъсаме, ще се върнем на Тера — каза Кей, настанявайки се в креслото. Тонът му не се хареса на Артур. Той предпочете да смени темата:

— Бил ли си на Таури?

— Налагало ми се е.

— И как е там?

— Хубава планета. Ще ти хареса.

— Аха — със съмнение измърмори Артур.

Малкият, не даващ дори обемност на образа, екран на комуникатора светна. Те видяха силикоид.

— Кей Алтос, Основата взе решение.

— О, богове… Е, говори.