Линията на бляновете

После им провървя: излязоха на участък, в който нямаше сняг, а само гладък като стъкло лед. Очевидно неотдавна бяха почиствали този участък на компенсаторната зона, премахвайки излишъка от замразена вода в оросителните системи. Кей падна два, а Артур — три пъти. Размахвайки ръце, Къртис-младши постепенно свикна да пази равновесие. Но, все пак, да се върви по леда, беше по-лесно.

Когато отново излязоха на заснежен участък, Артур почувства, че омекналите му пръсти не го слушат. Държането на ръцете в джобовете изискваше немалки усилия, но не помагаше особено. После той падна — кой знае защо, краката му не искаха да се прегъват.

— Кей, скоро ще се предам — каза Артур, ставайки от пухкавото снежно одеало. То изглеждаше толкова меко, съблазнително, уютно.

— По моите изчисления трябваше да си се пречупил на средата на пътя — сухо изрече Кей, обръщайки се. Лицето му беше бяло, студено като лед.

— Ще се видим на Тера? — сядайки в снега, попита Артур.

— Вероятно.

Кей Алтос погледна към затворилото очите си момче, сетне към светлолилавото сияние, обгръщащо зоната на компенсация. Оставаха още три километра път.

9

Артур отвори очи. Над него имаше таван — бял, с паяжини в ъглите и кръгъл абажур, окачен на шнур. Момчето лежеше в легло, беше разсъблечено и завито с тънко одеяло, а слънчев лъч като топла длан галеше лицето му.

— Кей? — прошепна Артур.

Стаята бе доста малка. Стените бяха облепени с небесносини хартиени тапети, единственият прозорец беше полуотворен и от него повяваше хладен въздух. Единствените мебели бяха това легло, твърд стол с висока облегалка и широк нисък шкаф, полиран в тъмен цвят. Естественото дърво не се връзваше с общата семпла обстановка, но Артур беше виждал и много по-странни места.

— Кей? — отхвърляйки одеялото, повтори Артур, вече на по-висок глас. Стана, погледна през прозореца, отмествайки тънката завеса. Стаята бе на втория етаж и той не видя нищо, освен дървета. Тъмнозелени листа, подобни на ябълки плодове, жълта слънчева светлина между клоните… Артур настръхна — не знаеше дали от студения вятър или заради лошото предчувствие. Мястото прекалено приличаше на Тера.

Дрехите му лежаха върху стола. Артур намъкна дънките си и се приближи до вратата. Докосна крилата — също дървени — и те се отместиха. Поне не беше заключен. Много внимателно Артур открехна вратата и застина, дочул непознат глас — дрезгав, старчески.

— Марета никак не ми хареса… Сняг и само сняг, как да живее човек там? Миналата година снегът тук не се стопи цели две седмици. Разправят, че е заради новата база, дето я разположиха в планините. Мислехме, че е дошъл краят, но се излъгахме… Градините измръзнаха, първата реколта дори не направихме опит да я събираме, прекопахме земята заедно с нея…

— Какво говорите! Ужасно…

Артур се усмихна и се облегна на касата на вратата. Той позна гласа на Кей.

— За вас очевидно това е нещо обикновено. Щом сте се измъкнали от утаителя, за какво говорим? А при вас май нищо не расте?

— Как да не расте? Лишеи, снежно грозде… доставяме ги на самия император.

— И това е нещо — не особено уверено се съгласи събеседникът на Кей. — Разбира се, истинските плодове…

— А рибката ни къде ли не я изпращаме — с въодушевление продължи Кей. — Ако имате късмет, и вие ще опитате.

— Ще опитаме — без особен ентусиазъм обеща притежателят на старческия глас. — Вие да бяхте предложили нашите ябълки на Марета…

— Освен това през този сезон събрахме много планктон! — прекъсна тази тирада Кей. — И не само от онзи по повърхността на водата… той е подобен на малки червейчета. През горещия период се беше развъдил и доста от дълбоководния. Той е подобен на… хлебарки, но живеещи във водата. И което е най-приятното — дори когато изсъхнат, не умират. Хвърлиш ли ги в чаша с вода, те се навлажняват и отново оживяват, дяволчетата!

Артур захапа ръката си, за да не се закикоти. Зад вратата настъпи пауза, после непознатият се изкашля и плахо започна:

— А пък в моите градини…

— Извинете, време е за поемане на храна — неочаквано строго произнесе Кей. — Религията ми не ми позволява да извърша този позорен акт в чуждо присъствие.

— Ъ… е, приятен апетит.

— Унижението не може да бъде приятно — мрачно съобщи Кей.

Дочуха се бързи стъпки. После гласът се обади отново:

— Ако синчето ви се разболее, го разтрийте с оцет. Най-доброто средство против висока температура, повярвайте…

— Ще го мариновам — мрачно обеща Кей. Вратата плахо се затвори. Артур се тресеше в пристъп на сподавен смях.

— Влизай — достигна до него гласът на Кей. — Да похапнем заедно, докато храната не е изстинала.

Артур побутна вратата. Тази стая беше значително по-просторна, с мек килим върху целия под, дълъг диван покрай стената, стъклен шкаф, отрупан със съдове. На кръгла маса насред стаята седеше Кей.

— Разкара ли дядката? — попита Артур.

— Бабата. Не може толкова лесно да я разкара човек, много войнствена бабка. Служила е като акушерка в Имперския десант.

— Като каква?

— Акушерка, синко. Там са имали нужда от жени. Добро утро.