Линията на бляновете

Той смътно си спомняше как Кей го бе взел в ръце и го беше носил през виелицата. За него, замръзващия, това бе кратък миг. За Кей сигурно са били безкрайни часове. После бе станало топло — но сякаш топлината вече беше ненужна, предизвикваща само раздразнение. Ругатните на Кей, нечии объркани лица, убождания от инжекции, вана с възстановяващ гел… После още едно убождане — очевидно сънотворно.

Кей го беше измъкнал. Наистина, без колебание бе взел якето му. Кой знае защо, това ядосваше Артур.

— Моля за извинение…

Артур се обърна. На вратата стоеше старица — висока, костелива, с къса розова пола и сребрист потник. Топлият климат диктуваше модата за всички възрасти. Побелелите коси — прекалено буйни, за да са истински — бяха украсени с кокетно цвете.

— Добър ден — каза Артур Овалд, примерният син на търговеца от Марета.

— Е, сега видът ти е съвсем друг — със задоволство отбеляза старицата. — През нощта те донесоха полужив… Аз съм Хенриета Фискалочи, мъжът ми дава дежурства на климатизатора. Но ти ме наричай леля Фискалочи.

— Благодаря, лельо Фискалочи. Аз съм Артур.

Бившата акушерка на Имперския десант разглеждаше Артур с откровено старческо любопитство.

— Мъжът ми, естествено, е виновен — продължаваше Фискалочи. — Длъжен е да контролира пространството над зоната, но кой е предполагал, че ще попаднете право в утаителя? Всичките тези експрес-капсули отдавна трябваше да ги забранят. Не си спомням по-неудачно техническо решение. Освен „Иглата“… да, нея я извадиха от употреба половин година след вкарването й в експлоатация. Както и да е, всичко е добре, щом завършва добре. Нахрани ли се, момче?

Артур кимна. Старицата предизвика у него неясно безпокойство, примесено с любопитство.

— Ако ти се дояде, аз ще съм на третия етаж. Ще приготвя храната, ще я донеса, ще си изляза — знам за вашите обичаи. Строга ви е планетата, а, Арчи?

— Съвсем обикновена. Само че аз не съм Арчи. Казвам се Артур.

Старицата плесна с ръце.

— Паметта, паметта… Почти на сто и петдесет съм, момче. Време ми е вече, а все продължавам да се вкопчвам в живота… — Тя се обърна, възнамерявайки да излезе.

— Извинявайте, лельо Фискалочи, мога ли да се разходя? — бързо попита Артур.

— Разхождай се, разхождай се… Набери си плодове, сигурно не си опитвал направо от клона? Вие сте ни гости, пък и старецът ми е допуснал грешка. Ако се изгубиш, иди до утаителя, от него до къщи е прокарана пътека…

Продължавайки да мърмори нещо, Хенриета Фискалочи излезе. Артур намръщено гледаше след нея. Много неща не му харесаха. На първо място фактът, че старицата не се нахвърли върху новия и беззащитен слушател с разкази за таурийските градини. На второ — споменаването на „Иглата“. Артур се увличаше по модели на стари кораби още от времето, когато не бяха започнали пътешествията му към Граал. Малкият разузнавателен катер „Игла“, изумително красив и още по-крехък, никога не бе влизал във въоръжението на десантните части.

Артур отиде в стаята си и облече ризата. После, сякаш в знак на непонятен протест, навлече и якето. То още пазеше формата на тялото на Кей и започна бавно да се стеснява в раменете, нагаждайки се към фигурата на момчето.

11

Къщата беше от дърво — цялата, навсякъде, и на трите етажа. Това би поразило всеки преселник от Тера. Но Артур Къртис беше свикнал и с по-голям разкош.

Той се спусна на първия етаж, в просторен хол. Оказа се, че там няма никого — мъжът на Хенриета, изглежда, беше доста увлечен от работата си… или от компанията, която се събираше в помещенията на климатизатора. Само в едно от широките ниски кресла дремеше черен котарак. На тихичкото „пис-пис“ той реагира с презрителен поглед.

Масичката с прозрачен плот беше отрупана с купчина списания — градинарство, светският живот в Империята и на Таури, мода. Нормалният комплект за една осигурена таурийска жена, разчитаща на скорошен аТан. Само неотдавнашният брой на „Имперски военен преглед“, подаващ се под „Клюки“, не си пасваше с общата картина. На Артур му се прииска да прелисти списанието, но кой знае защо, се притесни от желанието си. В края на краищата, щеше да има достатъчно време за това. Отваряйки вратата (незаключена!), Артур излезе от къщата.

И попадна в безкрайна градина.

Таури беше рай изначално. Мек климат, плодородна земя, изобилие на спокойни реки и малки езера — при наличието на два неголеми океана. Планетата бе колонизирана след Смутната война — стотиците милиони демобилизирани военни не се стремяха особено да се върнат в изоставените заводи, изтощени от безкрайното производство, отровени от отпадъчните вещества на световете. Те заселиха рая и го подобриха според собствения си вкус.