Линията на бляновете

Едва сега Къртис-младши съобрази що за диск виси на рамото на девойката. „Каишката“ бе неинерционен генератор на „еластично“ поле. Невидимата и свръхздрава силова нишка, появяваща се при натискането на бутона, закрепваше човека за „каишката“. Използваше се от строители, с него алпинистите се катереха из планините, понякога родителите караха децата си да се къпят с „каишка“. Но Артур все още не беше срещал нормален дванайсетгодишен човек, макар и да е момиче, който би си сложил „каишка“ доброволно.

— Умееш ли да работиш с него? — попита Рашел и му подаде металния диск. Бученето на водата се беше усилило, между дърветата проблясваше небесносиня ивица.

— Да — намръщено си призна Артур. Потомците на героите от Смутната война бяха доста деградирали, щом и на собствената си топличка планета не се къпеха без „каишка“.

— Само не ме подвеждай — сериозно каза Рашел, в движение смъквайки тениската. Тя беше с оранжев бански — здраво ремъче и малко плат (защото засега не беше необходимо по-голямо количество). Отзад върху ремъчето проблясваше халка, за която се закрепваше „каишката“.

Те излязоха на открито при реката и Артур застина. Бреговете бяха бетонирани — водата бързо би отнесла почвата. Реката извираше от люляковото сияние на компенсационната зона. Леденият, навяващ студ, изпълнен с водовъртежи поток ревеше на десет метра под тях.

— Днес има малко вода — угрижено каза Рашел. — Сигурно е плитко…

— Ти какво, тук ли искаш? — Артур поклати глава.

— А къде другаде? В отходния канал с торовете ли? — Рашел смъкна полата си. — Сто метра по течението — и следва плитчина.

Артур видя плитчината. Плавно издигаща се от водата към градините бетонна плоскост. На това място реката се стесняваше; следваше водовъртеж, където тя изчезваше под земята. Около тази точка, на петдесет метра, се забелязваха други канали — сякаш небесносини спици в огромно колело. Водата в тях беше спокойна и мътна. Каналите се губеха сред градините.

— Закачи „каишката“ — помоли го Рашел, обръщайки се с гръб към него.

— А можеш ли да тръгнеш от самия климатизатор? — без да помръдва, попита Артур.

— Ти какво, да не си тъп? Та нали водата е ледена, повече от минута не може да се издържи. Закачи ме.

Артур измъкна малката никелирана закопчалка. После решително мушна ръката си под ремъка на банския.

— Сега ще ти фрасна един! — спокойно му обеща момичето.

— Глупачка! — Артур подръпна ремъка — Сигурна ли си, че ще издържи?

— Не се къпя за пръв път.

Артур щракна закопчалката за халката. Рашел наблюдаваше как вади „каишката“ от предпазителите и включва захранването.

— Зарядът е малко…

— Ще стигне за две-три изопвания. Ще пробвам да изплувам на плитчината, но ако ме повлече водовъртежът — включвай. Добре ли виждаш?

— По-добре от алкарисианин.

— Тогава гледай…

Засилвайки се, момичето с вик скочи от бетонния бряг.

— Ох, глупачка — прошепна Артур, вглеждайки се в пенливата вода.

Рашел вече бе успяла да изсъхне, когато Артур внимателно се спусна при нея по бетонната плоча. Само краката й бяха покрити с капки вода от ревящия водовъртеж.

— Ще се печеш ли? — попита тя.

Къртис-младши започна да се разсъблича. Попита:

— Поне имаш ли аТан?

— Ти си смешен. Че кой снема матрица за аТан от деца?

— Къртис Ван Къртис.

— Още не сме се запознали с него — засмя се Рашел. — Ти искаш ли да поплуваш?

— А за какво ще закрепя „каишката“? За ухото?

— За езика! Ще измислим нещо… — Рашел изведнъж захлупи лице върху топлата плоча и през смях попита: — Искаш ли да ти дам назаем…

— Ама че наглост! — възмутено заяви Артур.

В края на краищата те решиха, че добре стегнатият на гърдите колан от дънките ще издържи опъването на „каишката“. След час Артур се убеди, че наистина е така. Но раменете го боляха до вечерта.

12

Формално това беше свободна зона в космоса. Отвъд границата на звездната система Силак земните кораби можеха да бъдат атакувани от силикоидите, но самото им присъствие не беше враждебен акт. Такива бяха законите в Галактиката след Смутната война.

Засега силикоидите не обръщаха никакво внимание на неканените гости.

— Ескадрата се прегрупира — доложи капитанът на „Гореща следа“. — Ще пратят корабите си към различни бази. Кого ще преследваме?

Той не се вълнуваше особено от плановете на Кал. Инструкцията, получена от Лемак, му позволяваше да се отклони от битката. Капитанът нямаше намерение да участва в самоубийството, което, изглежда, беше замислила жената от Службата за имперска безопасност.

Изабела мълчеше. Ако нападението над Лайън все пак имаше някакви шансове за успех, то щурмът на планетата — прародина на силикоидите, беше пълно безумие. Прекалено много бяха защитните станции, планетарните бази, военните кораби.

— Всички ли са тук? — попита Кал.

— На практика — да.

— Тоест?

— В района на Таури ескадрата изхвърли в пространството някакво корабче. Разузнавателна сонда или патрулен катер.

— По-точно!

— Ако това бяха земни кораби, бих предположил изхвърляне на експрес-капсула.

Капитанът започваше да се нервира. За негово учудване Кал беше доволна от отговора.

— Връщаме се обратно. Цел — Таури. Тази капсула ми трябва.