Линията на бляновете

Градини, разделени от символични огради, фамилни имения, неголеми селища и градове, служещи за центрове на културата и образованието — ето какво беше Таури. Службата за имперска безопасност на планетата беше комплектувана само от местни жители. Имперското космическо пристанище изглеждаше като жалка пародия на планетарния транспортен център, откъдето непрекъснато излитаха товарни кораби с пресни плодове, замразени плодове, конфитюри, вина — с всичко, което можеше да се продаде. На нито една от останалите планети в Империята нямаше толкова свободи, нито един свят не вземаше толкова малко участие в общоимперските проекти и не плащаше такива символични данъци.

Император Грей добре помнеше на чии рамене е дошъл на власт и кой е сломил армиите на останалите раси. Той бе наградил военния елит, оцелял след Смутната война, беше ги наградил пожизнено. И тези, които служеха в Имперските сили понастоящем, знаеха за това.

Артур тръгна по павираната алея, покрай леха с непознати цветя, и огледа къщата. Дървените стени бяха почти бели, с лек кехлибарен оттенък — като че ли сградата бе построена съвсем скоро. Лек вятър шумолеше в клоните на дърветата, не се чуваха никакви други звуци. Въздухът бе изпълнен със сладък, траен аромат.

— Хей, маретанино!

Той се огледа. Към него с бързи крачки се приближаваше момиче на неговите години… поне на външен вид. Мургава, с хваната на тънка опашка коса на тила, с къса пола и бяла момчешка тениска. През рамото й бе прехвърлен ремък, на който висеше тежък метален диск.

— Здрасти! — каза момичето, приближавайки се. — Ти ли си този, дето снощи е попаднал в утаителя?

В тона й нямаше никаква подигравка. По-скоро лека завист заради приключението, преживяно от Артур. Той не се зае да спори.

— Да.

— Казвам се Рашел. А ти си Артур, вече знам.

— Откъде?

— Баща ми е бил в климатизатора вечерта, когато са те донесли.

— Той там ли работи? — поинтересува се Артур.

— Не, защо? Те си правят там всяка вечер седенки, с ябълково вино и виртуалка. Компютрите на станцията са най-мощните, използват ги… — Рашел направи пауза, разглеждайки Артур. После, явно взимайки решение, тръсна кичурите си: — Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Ще видиш. Да вървим, ще ти бъде интересно!

Къртис-младши се поколеба. Не заради евентуална уловка — момичето не изглеждаше опасно, пък и Кей беше сигурен в безопасността на Артур. Просто момчето имаше порядъчен опит от екскурзии с връстнички. Винаги се налагаше да изслушва досадни брътвежи за местните забележителности. Нерядко — да отговаря на лигави и неумели целувки.

Впрочем, Рашел се държеше напълно свободно. Или не възнамеряваше да се упражнява в кокетство пред „маретанина“, или целувката й можеше да се окаже и не чак толкова противна.

— Да вървим — съгласи се Артур.

Рашел го водеше, ориентирайки се чрез някакво шесто чувство. За Артур още след две-три минути всякакви посоки изчезнаха. Безоблачно небе над главата му, светлосиньо като на Тера, дървета, растящи на равни разстояния едно от друго, почва, мека заради ронещите се листа. И тишина, тишина отвсякъде, дори шумоленето на тревата под краката им се врязваше в слуха.

Таури никога не беше виждала войни и ако се вярва на Кей, дори престъпленията тук бяха редки и незначителни. Може би защото планетата бе населена от хора, уморили се да убиват?

— Дълго ли ще бъдете при нас? — попита Рашел.

Артур поклати глава.

— Жалко — момичето наистина изглеждаше разочаровано. — Малко приятели имам тук — и всичките живеят далеч.

Изглеждаше, че тя изобщо не се съмнява в неизбежността на дружбата им. Впрочем, разочарованото й изражение не се запази дълго време.

— Разрешиха ли ти да береш плодове?

— Да.

— Откъсни ми ябълка. Ето онази, жълтата.

Артур подскочи, навеждайки надолу клона. Пречупи гъвкавата дръжка и мълчаливо подаде ябълката на момичето.

— Тук не е прието да се късат плодове от чуждите градини, без да се попита — поясни Рашел, отхапвайки парче от ябълката. — Благодаря.

— А да се вдигат от земята? — Артур предизвикателно подритна ябълка, която на вид с нищо не отстъпваше на откъснатата от него. Рашел се засмя:

— Е… може… само че кой ще тръгне да прави подобно нещо? Тях не ги събират дори за продажба. Артур, а защо си с яке?

— Не съм се затоплил след климатизатора — измърмори Артур. Дори на Тера не се отнасяха толкова варварски с натуралните продукти. Военните поръчки бяха нанесли вреда на екологията на Старите планети.

— Почти пристигнахме — без да забелязва тона му, съобщи Рашел. — Чуваш ли?

Артур наистина чуваше шум — равномерно бучене на течаща вода.

— Исках да се изкъпя — уведоми го Рашел. — А не мога сама. Трябва ми някой, който да ме държи на „каишка“.