Линията на бляновете

— Искам да ми обещаеш: веднага щом ти се представи възможност, да ми помогнеш да избягам. По-нататък всичко си е моя работа. С това твоите задължения свършват.

— Кей, думите за изтезанията не бяха празна заплаха. Двама от предишните ми спътници вече я имат тази вечност.

— Вярвам ти. Това прави нещата още по-лесни за теб.

— Кей, не искам да те измъчват — сериозно каза момчето.

— Прекрасно. Значи ще ми помогнеш да избягам. Не бих получил наградата в никакъв случай, нали?

Артур протегна ръката си към Кей и каза:

— Информацията ще бъде най-обща. Съгласен ли си?

Стиснаха си ръцете.

— Разправяй.

Къртис-младши се огледа. Седна в тревата до Кей.

— На планетата Граал има изход към друго пространство.

Кей чакаше.

— Там се намира нещо, което може да се нарече бог.

— Защо „нещо“?

— То не е жив организъм. Нали ти казах: бог от машината.

— Защо „бог“?

— Той… то… е създало нашия свят.

— По-конкретно, Арти.

— Стига толкова — отсече Къртис-младши. — Не съм ти обещавал пълна информация.

— И това не е малко… Добре. Какво е „Линията на бляновете“? Защо силикоидите са решили, че тя ще навреди на човечеството?

— Няма да му навреди. Просто ще насочи развитието му по други пътища.

— Какво представлява тя?

— Техническо устройство… — Артур замълча и прехапа устни. — Кей, от най-обикновено любопитство ли искаш да научиш това?

— Не, разбира се. Не обичам кой знае колко децата, Арти. Но извънземните ги обичам още по-малко. Ако „Линията на бляновете“ отслаби Империята, ще скъсам нашия договор.

— И ще ме убиеш.

— Обещах ти да не правя това. А и убийството няма да помогне, нали? Какво е това „Линия на бляновете“?

Момчето затвори очи. Помоли:

— Кей, хайде да го направим по друг начин. Ако успеем да достигнем до Граал, ще ти разкажа всичко. И ти ще решиш…

— Какво ще промени това?

— Освобождавам те от обещанието ти. Когато узнаеш истината, ще можеш да ме убиеш.

— Не обичам неизвестността — сериозно каза Кей. — Да те защитавам и да не знам дали си струва да го правя, не е най-приятното занимание.

— Животът по принцип си е пълна неизвестност.

Кей Дач кимна:

— Добре. Да смятаме, че сме се договорили. Ако ми се наложи да направя това…

— То ти ще го направиш безболезнено за мен — Артур се усмихна.

— Както се получи, момче. Но при всички случаи ще ми липсваш.

— Наистина ли?

Кей стана и помогна на Артур да се изправи. Те стояха и се гледаха един друг: суперът от унищожената планета и клонингът от древната родина на човечеството. Мъжът, свикнал да убива, и момчето, родено, за да умира.

— Да вървим да ми покажеш каналите — каза Кей. — И да се похвалиш как си се научил да се гмуркаш.

— Ти също ли си се къпал в тях, когато си живял тук?

— На Таури няма други водоизточници. Цялата планета е преустроена. Градини, компенсатори, канали… четири града…

— Отначало е страшно, нали? И водата е ледена…

— Отначало всичко е страшно.

…Хенриета Фискалочи дълго гледа след тях от прозореца на стаята си. Тя харесваше силните личности, а тези двамата бяха много силни. Такива хора не търгуват с риба от замръзнали планети, а в патриархално-клановите общества не се възпитават подобни момчета.

Легендата трябва на първо място да съответства на личността, а едва след това на външната правдоподобност. Така я бяха учили… преди много, много години…

Част V ДОВОДИ И ШАНСОВЕ

1

Следващото утро беше ясно и топло, както всяко утро на Таури. Артур се събуди с лека болка в гърба — дори мекото тукашно слънце можеше да изгаря момчетата, които не са се пекли. Но този факт не помрачи настроението му.

Хенриета им приготви закуска. Истинска таурийска закуска — сладка плодова каша, тостове с конфитюр, рохко яйце и тонизиращ чай.

— Те вегетарианци ли са? — обърна се Артур към Кей.

— Не, просто по традиция употребяват месо два пъти седмично. Освен това, то е скъпо.

— Още дълго ли ще сме тук?

— Три денонощия. Днес ще взема билети за Каилис.

Артур остави върху масата чашата с чай.

— Къде?

— Каилис.

— Планетата, където са те убили?

Кей кимна.

— Това не ми харесва — Артур поклати глава. — Ако си решил по пътя да си уреждаш сметките…

— Корабът ми остана на Каилис.

Артур скептично изгледа Кей.

— Това е корабът на Алтос, който е мъртъв. Как смяташ да го получиш?

— Винаги оставям кораба си на анонимна стоянка. Понякога се налага да излитам под друго име, нали разбираш? За да се влезе в кораба, е достатъчно да се въведе кодът.

— Кей, ти искаш да кажеш, че няма да отмъщаваш на убиеца си?

— Да.

Артур се поколеба.

— И на теб ще ти е полезно да отидеш на Каилис — подхвърли Кей. — Ще видиш.

— Добре — предаде се момчето. — Само че провери сметката, когато отидеш в града. Ако са постъпили пари, Каилис отпада.

— Ще проверя — Кей се изправи. — Как са предчувствията ти? Не се ли интересува от нас местната Служба?

— Вече не знам дали ни подозираха на Инцедиос или не, Кей, но виж, Хенриета…

— Бабката е умна — съгласи се Кей. — Но на нея не й пука за Службата. Всичките й догадки са гимнастика за ума.

— Тя знае какво е това „Игла“!