Линията на бляновете

— Аз съм първата в списъка — без сянка на ирония каза Рашел.

Кафето беше, според местните традиции, с леденостудена сметана, с кубчета лед и почти без захар. Хенриета щедро пръсна в чашите някаква подправка с остър аромат. Кей не се беше сблъсквал по-рано с подобна волност, но не се зае да спори.

Честно казано, той не би се отказал от половин чаша коняк. Но Фискалочи не му предложи, въпреки че барът в стаята беше пълен с напитки. Стаята подхождаше по-скоро на наемник терорист, отколкото на старица градинарка.

— Спомени за трудни раждания? — Кей кимна към окачените по стената оръжия. Тук имаше дори и „Ултиматум“ — и Дач му се усмихна като на стар познат.

— Напразно иронизирате — Хенриета остави чашката. Погали черното коте, настанило се на коленете й. — Бях и акушерка в десанта.

— Грижели сте се и за живота, и за смъртта?

— Не беше трудно. Войната продължи седемдесет години, ако не си спомняте.

— Тогава още не съм бил роден.

— Нима? Толкова лесно го уцелихте в сигмовидната…

— Учителят ми беше добър.

— Защо „беше“?

— Умря. И на него не му отрязах ушите.

— Кей, Кей — Фискалочи поклати глава — Грубо момче.

— Защо ми помогнахте? — попита я Кей директно.

— Бях полковник в терор-група при СИБ. Домът ми е неприкосновен за Службата. Това е привилегия, подарена от императора, и нито една подмладила се глупачка няма право да ми я отнема.

Кей знаеше как са наричали единствената жена-полковник в кратката и мрачна история на терористичните отряди. Но предпочете да не споделя тази информация. Жената, пратила на оня свят петстотин извънземни и стотина-двеста хора, имаше право да живее под каквото си иска име.

Освен това, под собственото си име тя не би оцеляла дълго. Сключвайки Тройния алианс, Мелкон и Бурлати бяха успели да уговорят списък с хора, с които си остават в състояние на война. Старицата, наричаща се Фискалочи, присъстваше в този списък.

А казаното от нея беше признак за немалко доверие… или порция отрова в кафето.

— Преследването на хора с помощта на извънземни никак не ми харесва — невъзмутимо продължаваше старицата. — А и освен всичко останало, вие и момчето, което твърдите, че ви е син, кой знае защо сте ми симпатични.

— Време е да тръгвам — каза Кей.

Хенриета пусна котката на пода, кимна:

— Да, за съжаление… Не бих имала нищо против да си побъбрим две-три вечери, но… Кей, запомнете какво ще ви кажа…

Той слуша седем минути. Кратки, максимално достоверни характеристики за всеки от нашествениците, проникнали в дома на Фискалочи.

…Лепкав, праволинеен, от стандартна ситуация ще изстиска всичко, но на нея й трябваше само момчето, когато го взеха… Мелконецът — най-нови модификации, би те превърнал в прах, но в походна трансформация крайниците му се движат асинхронно. Сигурен признак за непълно срастване на органичните и механичните части, решавай сам как ще ти помогне това… Ако не се брои физическата сила, то тя е по-опасна от мелконеца. Нейното честолюбие…

— Да повторя ли? — попита Хенриета.

— Аз имам абсолютна памет.

— Ясно. В посоката съм сигурна — тръгнаха на югоизток, разстоянието сам ще го научиш. „Пчелата“ ти е в лехата с незабравките, вземи си я. Какво още, дано Бог ми помогне да си спомня… Тежко въоръжение?

Кей посочи с поглед стената.

— Всичко е заредено и работи. Но всичките модели са стари. Носталгия.

— „Доводът“ не се оказа особено убедителен — отбеляза Кей, разглеждайки оръжията.

— Добре щеше да е да си намериш „Ескалибур“. Уви, аз нямам… И бронята ми няма да ти помогне, много си широк в раменете. Не взимай „Ултиматум“! Дори и ти ще се изтощиш с него.

— Ще взема „Шанс“ — реши Кей, откачайки оръжието.

Хенриета кимна спокойно и произнесе:

— Приятно е да научиш, че не цялата младеж е изпаднала в маразъм. Вземи го. Това е добър „Шанс“.

— Да — съгласи се Кей. — Един на сто.

5

Артур не помнеше как са го пренесли в кораба на Службата. Мелконецът или не беше преценил добре, или нарочно го бе поразил със зашеметяващо мощен заряд. Болката в гърдите накара момчето да дойде на себе си.

Малка квадратна стая — копие на дарлоксианска клетка, само че непрозрачна… отвътре. Тоалетна чиния, умивалник, дунапренов дюшек на пода. Той лежеше, облечен, а мъж в силова броня прикрепваше електроди към гърдите му.

— Свести ли се? — попита го Номачи, без да прекъсва работата си. Вкара под кожата на момчето поредната платинена игла, отгоре постави фиксираща ципа. — Интересно ти е какво правя ли?

Артур кимна.

— Много просто, приятелче. Това е реанимационен комплекс. Ако спреш сърцето си или престанеш да дишаш, то комплексът ще поеме управлението на тези функции. Ясно ли е?