Лицето

— Извинете ме, господине — поде Итън още докато вратата се отваряше, — съжалявам, че ви безпокоя, но ми е много необходимо да се свържа с Джордж Кийзнър от апартамент 2Д. Познавате ли се с Джордж?

Рейнърд поклати глава. Вратът му беше як като на бик. Явно това се дължеше на усилени тренировки с тежести в спортната зала.

— Познаваме се колкото да си кажем „здрасти“ по коридора и да поговорим за времето. Само толкова.

Ако това беше истината, Итън се почувства достатъчно сигурен да каже:

— Аз съм брат му. Казвам се Рики Кийзнър.

Измамата трябваше да проработи, стига Кийзнър да беше някъде между двайсет и петдесетгодишен.

— Чичо ни Хари е на смъртно легло в реанимацията — излъга Итън. — Няма да издържи дълго. От вчера сутринта звъня на Джордж на всички телефони, които имам. Но той не ми отговаря. А сега и не отваря.

— Мисля, че е заминал някъде — отвърна Рейнърд.

— Заминал? Нищо не ми е споменавал за заминаване. Знаете ли къде може да е отишъл?

Рейнърд поклати глава.

— Видях го, че излиза с малко куфарче онзи ден вечерта, когато се прибирах.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— Казахме си само, че май ще завали, и той излезе — отвърна Рейнърд.

— О, боже, те са толкова близки с чичо Хари, и двамата сме близки с него, много ще му е мъчно, ако не се сбогуват. Дали няма да е добре да му оставя бележка, че да я види веднага като се прибере?

Рейнърд се бе вторачил в Итън. Във врата му запулсира артерия. Мозъкът му работеше трескаво, но макар че наркотикът ускоряваше стремглаво мислите му, той не допринасяше за яснотата им.

— Белята е там — поясни Итън, — че нямам на какво да му напиша. Нито пък с какво.

— О, да, аз ще ви дам — рече Рейнърд.

— Много ми е неудобно, че ви безпокоя…

— Няма проблеми — увери го Рейнърд и тръгна да търси хартия и писалка.

Останал сам на прага, Итън се изкушаваше да влезе в апартамента. Искаше му се да огледа гнездото на Рейнърд по-внимателно, отколкото можеше да го стори от вратата.

И тъкмо когато реши да рискува да го помислят за грубиян и да влезе без покана, Рейнърд спря, обърна се и каза:

— Моля, заповядайте. Седнете.

След като поканата беше отправена, Итън можеше да си позволи да внесе малко автентичност в този театър, като я отклони.

— Благодаря, но аз целият съм мокър от дъжда…

— На тези мебели нищо няма да им стане — увери го Рейнърд.

Итън остави вратата отворена и влезе. Холът и трапезарията бяха слети в едно помещение. Кухнята бе открита към трапезарията, преградена само с един бар с две високи столчета.

Рейнърд влезе в кухнята и отиде до един шкаф, на стената над който имаше телефон, а Итън седна на ръба на едно кресло в хола.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен — диван, кресло, масичка и телевизор. В къта на трапезарията имаше малка маса и два стола.

От екрана на телевизора изрева лъвът на „Метро Голдуин Майер“. Звукът беше намален и ревът не беше страшен.

На стената имаше няколко снимки в рамка. Големи, четирийсет на петдесет сантиметра, тези черно-бели репродукции до една изобразяваха птици.

Рейнърд се върна с бележник и молив.

— Това ще свърши ли работа?

— Идеално — отвърна Итън.

Рейнърд бе донесъл и ролка с лепенка.

— Да закачиш бележката на вратата на Джордж. — Той сложи лепенката на масичката.

— Благодаря — отвърна Итън. — Много хубави снимки.

— Птиците са символ на свободата — рече Рейнърд.

— Така е. Свободата на полета. Ти ли си ги правил?

— Не. Аз съм само колекционер.

На една от снимките ято гълъби бе изригнало в облак от пернат вихър от калдъръмен площад на фона на старинни европейски сгради. На друга гъски се плъзгаха под строй по мрачното небе.

Рейнърд посочи черно-белия филм на екрана на телевизора.

— Тъкмо си бях приготвил нещо за хапване, докато гледам филма. Ще имаш ли нещо против…

— О, не, разбира се. Не се притеснявай, все едно ме няма. Ей сега ще напиша бележката и изчезвам.

На една от снимките птиците бяха полетели право към обектива на фотографа. Кадърът представляваше монтаж в едър план от преплитащи се крила, зинали човки и черни, лъскави като мъниста очи.

— Някой ден ще умра от пържени картофки — рече Рейнърд, като се върна в кухнята.

— Аз пък съм по сладоледа. Във вените ми тече повече сладолед, отколкото кръв.

Итън написа с печатни букви СКЪПИ ДЖОРДЖ, после спря, сякаш за да помисли, и се огледа.

Рейнърд продължи от кухнята.

— Казват, че никога не можеш да минеш само с едно пържено картофче, ама аз не мога да мина само с една торба.

Две гарги, кацнали на желязна ограда. Падналата върху главите им лента от слънчева светлина изостряше човките им.

Бял мокет на пода, чист като току-що паднал сняг. Мебелите, тапицирани с черна дамаска. От разстояние пластмасовото покритие на масата в трапезарията също изглеждаше черно.

Всичко в апартамента беше черно-бяло.

Итън продължи бележката, пишейки с печатни букви: ЧИЧО ХАРИ Е НА СМЪРТНО ЛЕГЛО, и отново спря, сякаш се затрудняваше да съчини това просто съобщение.

Музиката от филма, макар да свиреше тихо, звучеше мелодраматично. Криминален филм от трийсетте или четирийсетте години.

Рейнърд продължи да рови в кухненските шкафове.