Лицето

— Мисля, че тя си има тайни проходи — прошепна Фрик. — Тунели в стените.

— Госпожа Макбий!

Момчето кимна.

— Ние живеем тук от шест години, но тя е тук от памтивека.

Госпожа Макбий и господин Макбий, и двамата към средата на петдесетте, бяха работили за предишния собственик на имението и бяха останали на служба при Лицето по негова молба.

— Трудно ми е да си представя госпожа Макбий да се промъква през стените — рече Итън. — Тя не е някой подъл злодей.

— Но ако беше — отвърна Фрик с надежда, — тук би станало много по-интересно.

За разлика от златните кичури на баща му, които при едно разтърсване на главата заставаха в идеален ред на място, кестенявата купа слама върху главата на Фрик беше постоянно разчорлена. В тази коса се заплитаха четките и се чупеха дори и най-твърдите гребени.

Възможно бе един ден, като порасне, Фрик да се разхубави, както подобаваше на произхода му, но засега той изглеждаше като обикновен десетгодишен малчуган.

— Защо не се занимаваш с уроците си?

— Ти да не си атеист? Не знаеш ли, че до Коледа остава само една седмица? Дори холивудските глезльовци, които учат вкъщи, са във ваканция.

Пет дни в седмицата в имението идваха учители. Частното училище, което Фрик бе посещавал известно време, не се бе оказало подходящо място за него.

С баща като знаменития Чанинг Манхайм и майка като известната и скандална Фреди Ниландър Фрик се превърна в обект на завист и подигравки дори сред децата на други знаменитости. Това, че беше хилавият син на мускулест филмов актьор, обожаван за героичните си роли, също бе причина за присмех от страна на по-жестоките деца. Фрик страдаше също от тежка астма, което беше още един аргумент в полза на обучението вкъщи, където обстановката можеше да се контролира.

— Имаш ли някаква идея какви подаръци ще получиш за Коледа? — попита Итън.

— Да. Трябваше да предам списъка си на госпожа Макбий до пети декември. Казах й да не се мъчи да опакова нещата, но знам, че тя ще ги опакова, както винаги. Смята, че няма да е истинска Коледа, ако няма никаква изненада.

— Не мога да не се съглася с това.

Момчето сви рамене и се смъкна отново в креслото.

Макар че Лицето в момента беше на снимки за поредния филм, той щеше да се върне от Флорида в навечерието на Коледа.

— Сигурно се радваш, че баща ти ще е тук за празниците? Имате ли някакви специални планове, като се върне?

Момчето отново сви рамене, опитвайки се да покаже, че не знае или му е безразлично, но вместо това, без да иска, изрази мъката си, което накара Итън да се почувства непривично безпомощен.

Фрик беше наследил лъчезарните зелени очи на майка си. В безкрайните глъбини на тези очи можеше да се прочете толкова много за самотата на момчето, че то би напълнило няколко полици в библиотеката.

— Току-виж пък тази Коледа ти донесла някоя и друга изненада — опита се да го разведри Итън.

Навеждайки се напред в креслото, жадуващ за тайнствеността, която само преди малко бе обявил за маловажна, Фрик попита:

— Какво, да не би да си чул нещо?

— Ако съм чул нещо, не че твърдя, че съм чул, или не, не бих могъл да ти кажа какво е то, ако изобщо съм чул нещо, без да разваля изненадата, с което не искам да кажа, че има или че няма изненада.

Момчето го изгледа мълчаливо.

— Вече не говориш като честен полицай, а като шеф на студио.

— И откъде знаеш как говорят шефовете на студиа?

— Те идват понякога тук — отвърна момчето с тона на живял и патил човек. — Познавам им приказката.

* * *

Итън паркира на отсрещната страна на улицата пред блока в Западен Холивуд, спря чистачките, но остави мотора включен, за да може да работи отоплението. Той поседя във форда си известно време, като наблюдаваше мястото и размишляваше как най-добре да подходи към Ролф Рейнърд.

Фордът беше един от автомобилите, предоставени за ползване както за служебни, така и за лични цели от осмината членове на персонала, състоящ се общо от двайсет и пет души, които живееха в имението. Сред другите коли в долния гараж се намираше и един 4x4 мерцедес ML500, но той би се набивал прекалено много на очи, ако се наложеше да се наблюдава мястото или да се следи човек.

Триетажният блок изглеждаше в добро, но не отлично състояние. Кремавата гипсова мазилка не беше надупчена или напукана, но видът й подсказваше, че пребоядисването е закъсняло поне с година. Една от цифрите в номера на сградата над входа се беше откачила частично и висеше накриво.

Храстите, отрупани с тежките червени цветове на камелиите, разнообразните папрати и красивите дървета, напомнящи на китайски чадъри с грамадните си корони, придаваха на мястото потъналия в зеленина вид на най-изискано градинарско оформление, но всички растения би трябвало да бъдат подрязани преди месеци. От неравномерния растеж на тревата се виждаше, че се коси два пъти в месеца, а не всяка седмица.

Явно собственикът икономисваше от разноските, но все пак жилището изглеждаше като добро място за живеене.