Лицето

Докато хондата слезе от банкета върху платното, камера 01 се извъртя и насочи обектива за близък кадър, после камера 02 я последва. И двете направиха четливи снимки на номера на колата отзад.

Колата се стопи в нощта, пускайки мимолетни призрачета от ауспуха си.

Уличката опустя и потъна във влажния мрак, с изключение на осветеното място от лампите на портата на Манхайм. Нощното небе сякаш се разтваряше и се изливаше в черен дъжд, изливаше се и пренасяше мрака на Вселената в желаните от всички имоти на Бел Еър.

* * *

Преди да излезе от квартирата си в западното крило, Итън се обади на икономката, госпожа Макбий, за да й съобщи, че ще бъде вън от къщи през по-голямата част на деня.

По-експедитивна и от машина, по-неотвратима и от законите на физиката, заслужаваща не по-малко доверие и от архангел, госпожа Макбий щеше за броени минути да изпрати една от шестте прислужнички под свое командване в апартамента на Итън. Седем дни в седмицата прислужничките събираха боклука и сменяха хавлиите. Два пъти в седмицата стаите му се изчистваха с прахосмукачка и се избърсваха от прах до светване. Прозорците се измиваха два пъти в месеца.

Животът в имение с двайсет и пет души обслужващ персонал си имаше своите предимства.

Като началник на охраната, отговарящ както за личната защита на Лицето, така и за сигурността на имението, Итън се радваше на много привилегии, включително безплатна храна, приготвяна или от господин Сатър, майстор-готвача, или от господин Баптист, втория готвач. Господин Баптист не можеше да се похвали с образованието на шефа си в най-изисканите готварски школи, но никой, който притежаваше вкусови клетки, не се бе оплакал от никое блюдо, което той бе сложил на масата.

Яденето се сервираше в голямата и комфортно мебелирана дневна, където персоналът не само се хранеше, но и правеше домакинските планове, прекарваше почивките за кафе и изготвяше стратегията по организирането на богатите приеми, които се даваха често по време на пребиваванията на Лицето. Майстор-готвачът или готвачът също приготвяше сандвичи или каквото Итън пожелаеше да занесе в апартамента си.

Той, разбира се, можеше и сам да си готви в своята кухня, ако искаше. Госпожа Макбий зареждаше хладилника и килера му с неща, които той й поръчваше, без да плаща за тях.

С изключение на понеделник и четвъртък, когато една от прислужничките сменяше чаршафите му (спалното бельо на господин Манхайм се сменяше ежедневно при пребиваванията му), Итън трябваше да си оправя сам леглото всяка сутрин.

Животът бе тежък.

Итън облече меко кожено яке и излезе в коридора на партера на западното крило. Остави вратата си незаключена, както би направил, ако притежаваше цялата къща.

Взе със себе си една папка, в която бе събрал материали по случая с черната кутия, чадър и копие с кожени корици на Лорд Джим от Джоузеф Конрад. Беше прочел романа предишната вечер и искаше да го върне в библиотеката.

Около четири метра на широчина, покрит с варовикови плочи, както в по-голямата част от главния етаж на къщата, коридорът беше постлан със съвременни персийски килими в нежни цветове. Висококачествени френски антики, всички в стил ампир и бидермайер, бяха наредени покрай дългите стени — столове, скринове, бюро, бюфет.

Въпреки наличието на мебели и от двете страни Итън би могъл да мине с кола по коридора, без да одраска нито една от антиките.

Едно такова пътуване би могло да му достави удоволствие, ако не трябваше след това да се обяснява с госпожа Макбий.

По време на ободряващата екскурзия до библиотеката той срещна две прислужнички в униформи и един носач, с които се поздрави. Тъй като заемаше една от ръководните длъжности, както би се изразила госпожа Макбий, той се обърна към тези членове на персонала с малките им имена, но те го нарекоха господин Труман.

Преди постъпването на работа на всеки нов служител госпожа Макбий му връчваше папка със заглавие Стандарти и практики, чието съдържание тя сама бе съчинила и подредила. Тежко и горко на безпросветната душа, която не го научеше наизуст и не се придържаше неизменно към изискванията му.

На пода в библиотеката имаше орехов паркет, оцветен в тъмно топло червено-кафяво. Персийските килими тука бяха антики, чиято стойност растеше по-бързо от тази на акциите на най-процъфтяващите и реномирани компании в страната.

Меки кресла с ниски облегалки, подредени на удобни за сядане места, се редуваха с лабиринти от махагонови полици, на които бяха подредени над трийсет и шест хиляди тома книги. Някои от тях се помещаваха на по-високо ниво, издигнати върху двуметров подиум, до който можеше да се достигне по стълбище с разкошни позлатени железни перила.

Ако човек не вдигнеше поглед към тавана, за да се ориентира за истинските размери на огромното помещение, можеше да се поддаде на илюзията, че то няма граници. А може и да си беше така. Тук всичко изглеждаше възможно.