Лицето

Ето две гугутки, сблъскали се по време на полет. Наблюдаваше ги бухал с ококорени очи, сякаш шокиран от гледката.

Навън вятърът бе започнал да духа отново. Дъждовните капки изтрополиха по стъклото и привлякоха вниманието на Итън към прозореца.

От кухнята долетя издайническото шумолене на станиола от торба за пържени картофки.

ОБАДИ МИ СЕ — написа Итън.

Рейнърд се върна в хола и рече:

— Ако не можеш да не ядеш пържени картофки, най-лошите, които можеш да избереш, са тези, защото съдържат повече олио.

Итън вдигна очи и видя торба с картофки по хавайски. Рейнърд беше бръкнал с дясната си ръка в нея.

Имаше нещо нередно в начина, по който торбата покриваше ръката на човека с ябълката. Възможно бе той да бърка, за да си вземе картофки, разбира се, но нещо странно в позата му, някаква напрегнатост, говореше, че не е така.

Рейнърд спря до дивана, само на метър и половина от Итън, и рече:

— Ти работиш за Лицето, нали?

Хванат натясно в креслото, Итън се престори, че не разбира.

— За кого?

Когато ръката се появи от торбата, в нея имаше пистолет.

Като правоспособен частен детектив и телохранител Итън имаше право да носи оръжие. С изключение на случаите обаче, когато придружаваше Чанинг Манхайм и бе неизменно въоръжен, той много рядко си даваше труда да препаше кобура с оръжието си.

Рейнърд държеше деветмилиметров пистолет.

Тази сутрин Итън се бе почувствал разтревожен от окото в ябълката и вълчата усмивка върху лицето на този мъж, заснета от камерата за наблюдение, и бе сложил раменния си кобур. Не че бе очаквал да му потрябва пистолет, всъщност изобщо не бе очаквал и дори се бе почувствал глупаво, че се въоръжава, без да има нужда. Сега той благодари на бога, че го е направил.

— Не разбирам — престори се той на объркан и изплашен.

— Виждал съм те на снимка — сряза го Рейнърд.

Итън погледна към отворената врата и коридора зад нея.

— Не ми пука кой ще види или чуе — рече Рейнърд. — Това е краят.

— Слушай, ако брат ми Джордж те е ядосал нещо… — опита се да спечели време Итън.

Рейнърд не се хвана. Още докато Итън посягаше към деветмилиметровия глок под якето си, след като бе пуснал бележника, човекът с ябълката стреля в корема му от упор.

За момент Итън не усети болка, но само за момент. Той отскочи в креслото и се загледа в бликналата кръв. После дойде агонизиращата болка.

Той чу първия изстрел, но не и втория. Куршумът се заби право в средата на гърдите му.

Всичко в черно-белия апартамент стана черно.

Итън знаеше, че птиците продължават да стоят по степите и да го наблюдават как умира. Усещаше напрежението ма крилата им, замръзнали в полет.

Той чу ново изтропване. Този път не беше дъждът по стъклото. Беше дъхът му в пречупеното му гърло.

За него нямаше да има Коледа.

Глава 3

Итън отвори очи.

Движейки се с прекалено висока скорост за населено място, едно червено като череша ферари тестароса профуча и гумите му плиснаха мръсна вода от локвите по улицата.

През страничното стъкло на форда гледката на блока се замъгли и разкриви, сякаш беше дошла от кошмарно видение.

Тялото му се разтърси, както ако бе подложено на електрически шок, и той пое въздух с отчаянието на човек, който се дави. Въздухът ухаеше приятно, свеж, ароматен и чист. Той издиша шумно.

Не беше ранен в корема. Не беше ранен в гърдите. Косата му не беше мокра от дъжда.

Сърцето му блъскаше ли, блъскаше, като юмрука на безумец по тапицираната врата на тапицирана стая.

Никога в живота си Итън Труман не беше сънувал с такава яснота и толкова ярко кошмари с пълни подробности, както в апартамента на Рейнърд.

Той погледна часовника си. Ако бе заспал, трябва да бе сънувал за не повече от минута.

Не би могъл да премине през всичките детайли на такъв сложен сън само за минута. Изключено.

Дъждът изми последните кални следи от стъклото. Зад стичащите се струйки по клоните на китайските чадъри чакаше блокът, вече не разкривен, но превърнал се завинаги в нещо странно.

Когато бе отпуснал глава и затворил очи, за да формулира по-добре подхода си към Ролф Рейнърд, не бе чувствал нужда за сън. Нито дори умора. Той бе сигурен, че не бе заспал за минута. Нито дори за пет секунди.

Ако първото ферари беше част от сън, второто сега говореше, че действителността вървеше по стъпките на кошмара.

Макар че дишането му се бе успокоило, сърцето му блъскаше със същата бясна скорост, галопирайки след разсъдъка му, който също препускаше лудешки.

Интуицията му подсказваше да си тръгне, да намери някое кафене и да изпие едно голямо кафе. Да си поръча от най-силния вид, който да стопи бъркалката.

Трябваше му време и разстояние от станалото, за да открие ключа за разгадаване на загадката и да я проумее. Никоя загадка не можеше да остане неразрешена, когато се подложеше на достатъчно размишление и строга логика.

Макар че годините работа в полицията го бяха научили да се доверява на интуицията си, както бебе се доверява на майка си, той угаси мотора и слезе от форда.