Лицето

Интуицията беше основно средство за оцеляване, нямаше спор. Да бъде откровен пред себе си обаче за него беше по-важно, отколкото да слуша интуицията си. И откровеността го караше да признае, че му се искаше да си тръгне не за да намери време и място за спокоен размисъл, не да се отдаде на дедуктивни разсъждения като Шерлок Холмс, а защото бе стиснат в клещите на страха.

Страхът никога не трябваше да се оставя да победи. Само веднъж му се поддай и си свършен като полицай.

Той, разбира се, не беше вече полицай. Беше напуснал преди повече от година. Работата, която бе давала смисъл на живота му, докато Хана беше жива, беше започнала да губи все повече от значението си през годините след смъртта й. Той бе престанал да вярва, че може да направи нещо полезно за света. Беше поискал да се оттегли, да обърне гръб на грозната човешка действителност, която проличава така ясно в ежедневната работа на детектив в отдела за убийства. Светът на Чанинг Манхайм му даваше възможност да се отдалечи възможно най-много от тази действителност и все пак да може да си изкарва прехраната.

Макар че не носеше значка и нямаше официален статут на полицай, той си оставаше полицай по същество. Човек е това, което е, независимо от това какъв иска да бъде или за какъв се представя.

Пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке, свил рамене, сякаш страдаше под бремето на дъжда, той се шурна през улицата към блока.

Водата се стичаше от Итън, когато влезе във фоайето. Подът, покрит с мексикански плочки. Асансьор. Стълби. Както трябваше да бъде. Както беше преди.

Застоялият въздух с миризмата на мазно месо, сготвено за закуска, и с дима от марихуана беше, като да го режеш с нож, и лепнеше в гърлото.

В общия контейнер за поща лежаха две списания. На етикета с адреса и на двете беше името на Джордж Кийзнър.

Итън се изкачи по стълбите. Краката му се огъваха и ръцете му трепереха. Когато стигна на площадката, той се спря, за да поеме дълбоко дъх и да възстанови самообладанието си.

Блокът тънеше в тишина. Иззад стените не долитаха приглушени гласове, нито пък музика огласяваше тъжния понеделник.

Стори му се, че долавя лекото драскане от ноктите на гарги по желязна ограда, плясъка от крилете на излитащи гълъби и трак-трак-тракането от постоянно кълвящи човки. Нямаше съмнение обаче, че това бяха просто многото гласове на дъжда.

Макар че усещаше тежестта на пистолета в раменния си кобур, той бръкна под якето си и сложи дясната си ръка върху оръжието, за да е сигурен, че го е взел. С върха на пръста си опипа грапавата повърхност на дръжката.

После дръпна ръката си навън, без да вади пистолета.

След като се бяха стекли по космите към врата му, дъждовните капки образуваха струйка и рукнаха към гърба му, карайки го да потръпне.

Когато стигна до коридора на втория етаж, той хвърли бегъл поглед към апартамент 2Д, където Джордж Кийзнър нямаше да отвори нито след позвъняване, нито след почукване, и се отправи директно към вратата на 2Б, където загуби кураж, но само за момент.

Човекът с ябълката отвори вратата почти веднага след позвъняването. Висок, силен и самоуверен, той не си даде труда да сложи предпазната верига.

Във вида му нямаше и следа от учудване, че Итън се появява отново жив, сякаш предишната им среща не бе се случила.

— Тук ли е Джим? — попита Итън.

— Имате грешка — отвърна Рейнърд.

— Джим Бриско. Сигурен съм, че беше тук.

— Живея тук от повече от шест месеца.

Зад Рейнърд се виждаше стая в черно-бяло.

— Шест месеца? Нима е минало толкова време, откакто бях тук за последен път? — Итън усети фалша в гласа си, но продължи. — Да, май наистина са минали шест месеца, ако не и седем.

От стената срещу вратата го фиксираха огромните очи на бухал в очакване на изстрел.

— Джим не е ли оставил новия си адрес? — попита Итън.

— Не съм виждал предишния наемател.

Суровият блясък в очите на Рейнърд, пулсиращата вена в дясното слепоочие стиснатите ъгълчета на устните му този път държаха Итън нащрек.

— Извинявам се за безпокойството — рече той.

До слуха му долетя приглушеният звук от телевизора на Рейнърд, тихият рев на лъва на „Метро Голдуин Майер“ и той тутакси се отправи към стълбите. Даде си сметка, че се отдалечава с подозрителна бързина и се постара да не хукне да бяга.

Когато стигна до площадката по средата на стълбището, Итън се довери на инстинкта си, обърна се, вдигна поглед и видя Ролф Рейнърд да стои до най-горното стъпало и да го наблюдава мълчаливо. Човекът с ябълката не държеше нито пистолет, нито торба с пържени картофки.

Без да продума, Итън продължи да слиза. Когато стигна до фоайето и отвори външната врата, той хвърли поглед назад, но Рейнърд не го беше последвал.

Забравил за ленивостта си, дъждът се беше разбушувал по улицата и студен вятър брулеше китайските чадъри.

Итън седна отново зад волана, запали мотора, заключи пратите и включи отоплението.

Голяма двойна доза кафе вече не изглеждаше достатъчна. Не знаеше къде да отиде.