Лицето

Ръцете му вече не трепереха, но студеният лепкав страх продължаваше да пълзи неуморно по всеки завой на червата му. Очите му изглеждаха някак чужди в огледалото на предното стъкло.

Итън пусна чистачките и потегли от паркинга на лабораториите „Паломар“.

В магьосническия котел на небето късната утринна светлина се сгъсти в полумрака, който би прилягал на зимния здрач.

Повечето шофьори бяха включили фаровете. Ярки призрачни влечуги се гърчеха по мокрия черен паваж.

Итън имаше час и четвърт за убиване преди срещата си на обяд и реши да направи посещение при живите трупове.

Глава 6

Болницата „Богородицата на Анджелис“ беше висока бяла сграда, наподобяваща формата на стъпаловидна пирамида на зикурат, с намаляващи пиедестали на върха, върху които се издигаше колона. Колоната завършваше със светеща полусфера, откъдето се издигаше радиомачта с мигаща червена светлина за предупреждение на самолетите.

Болницата сякаш даваше сигнали за милост към болните, намиращи се по хълмовете на Лос Анджелис и в гъсто населените равнини. Пирамидалната й форма наподобяваше на ракета, готова да отнесе в небесата онези, чийто живот не можеше да бъде спасен нито от медицината, нито от молитвите.

Итън първо влезе в една от тоалетните на партера, където изми внимателно ръцете си. Лаборантката не беше изстъргала докрай кръвта изпод ноктите на ръката му.

Течния сапун имаше силен портокалов аромат. Тоалетната замириса на портокалова горичка, докато се миеше.

От обилната гореща вода и усиленото търкане кожата на ръцете му заприлича на сварена. Не се виждаше и най-малкото петънце по нея. Въпреки това Итън продължаваше да има чувството, че ръцете му са мръсни.

Тревожеше го мисълта, че ако по него останеха залепнали дори и няколко молекули от позорната утайка, предсказала смъртта му, Косачът щеше да го издири по миризмата и да отмени помилването, което му бе дадено.

Той се загледа в отражението си в огледалото със смътното очакване, че погледът му ще проникне през тялото му като през прозрачно перде, ала то си остана непроницаемо.

Итън се притесни, че може да започне да се вманиачава и да продължи с миенето, докато кожата му се протрие, затова бързо изсуши ръцете си с хартиени салфетки и излезе от тоалетната.

В асансьора с него пътуваха натъжени млад мъж и жена, които стискаха ръцете си, за да си дават кураж.

— Тя ще се оправи — промърмори мъжът и жената кимна с блеснали от напиращи сълзи очи.

Итън слезе на седмия етаж, а младата двойка продължи нагоре, към по-тъжни висоти.

Дънкан „Дъни“ Уислър лежеше на седмия етаж от три месеца. Между периодите, прекарани в реанимацията, също намираща се на този етаж, той бе местен в различни стаи. През петте седмици след последната му криза той бе лежал в стая 742.

Една монахиня с добродушно лице на ирландка срещна погледа на Итън, усмихна му се и отмина, без богатите дипли на облеклото й да изшумолят.

Орденът, под чието крило беше болницата „Богородицата на Анджелис“, беше против монахините да се обличат в модерни униформи като на стюардесите. Той се придържаше към традиционните дълги до земята одежди с широки ръкави, колосан пластрон и покриване на главата.

Одеянията им бяха ослепително бели, вместо черно-бели. Като ги гледаше как се носят ефирно по коридорите, сякаш бяха духове, на Итън му се струваше, че болницата взема не просто късче земя от Лос Анджелис, а представлява мост между този и онзи свят.

Дъни беше съществувал в нещо като чистилище между двата свята, откакто четирима разярени мъже се бяха увлекли да му топят главата в тоалетната чиния и я бяха задържали натопена прекалено дълго. Парамедиците бяха изпомпали водата от дробовете му, но лекарите не бяха успели да го извадят от комата.

Когато стигна до стая 742, Итън я намери силно затъмнена. Един старец лежеше в леглото близо до вратата — беше в безсъзнание, на изкуствен бял дроб, който вкарваше въздух в дробовете му с ритмично съскане.

Леглото близо до прозореца, където Дъни беше прекарал последните пет седмици, беше празно. Чаршафите бяха изпънати, чисти и блестяха в здрача.

Удавената светлина на деня хвърляше мъгляви сиви отражения от дъждовните следи по стъклото върху леглото и създаваше впечатлението, че по чаршафите са плъзнали прозрачни паяци.

Итън забеляза, че отстрани на леглото липсва картон на пациента, и заключи, че Дъни е преместен в друга стая или са го вкарали отново в реанимацията.

Той отиде при сестрите на седмия етаж и попита къде може да намери Дънкан Уислър. Една млада сестра му каза да почака и повика по вътрешната система главната сестра.

Итън познаваше главната сестра, чиято фамилия беше Джордан, от предишните си посещения. Чернокожа, с решителната походка на фелдфебел и леко дрезгавия глас на кръчмарска певица, тя пристигна с новината, че Дъни е починал сутринта.

— Много съжалявам, господин Труман, но аз позвъних и на двата номера, които ни дадохте, и оставих съобщения.

— По кое време стана това? — попита Итън.

— Пациентът почина в десет и двайсет тази сутрин. Аз ви се обадих около петнайсет — двайсет минути по-късно.