Лицето

Някъде около десет и четирийсет Итън бе застанал пред вратата на Ролф Рейнърд, разтреперан от спомена за предречената си смърт и преструващ се, че търси несъществуващия Джим Бриско. Беше оставил мобилния си телефон във форда.

— Знам, че господин Уислър не ви е близък роднина — продължи сестра Джордан, — но въпреки това не е приятно да научите така, от празното легло. Много съжалявам.

— Къде е трупът — свалиха ли го в градинското помещение? — попита Итън.

Сестра Джордан го изгледа с уважение.

— Не знаех, че сте полицай, господин Труман.

Градинското помещение беше полицейски жаргон за морга. Труповете там чакат да ги посадят в земята.

— Отделът за грабеж и убийства — отвърна той, без да обяснява, че е напуснал полицията и защо.

— Мъжът ми износи достатъчно униформи, за да се пенсионира през март. Аз вземам допълнителни часове извън нормалните ми работни смени, за да не полудея.

Итън разбираше за какво става въпрос. Полицаите често прекарваха дълги години от кариерата си, без да се притесняват особено от смъртта, и изведнъж през последните месеци от службата си се напрягаха така, че трябваше да гълтат с шепи успокояващи, за да престанат да мислят за нея. Тревогата понякога беше още по-страшна за съпругите им.

— Лекарят подписа смъртния акт — рече сестра Джордан, — господин Уислър го сложиха в хладилна камера, докато го вземат от погребалното бюро. Всъщност… няма да бъде погребално бюро, нали?

— Не. Случаят се превръща в убийство. Ще трябва да се направи аутопсия за съдебната експертиза.

— Тогава съдебните лекари са уведомени. Нашата система работи безпогрешно. — Сестрата погледна часовника си. — Но вероятно още не са успели да вземат трупа, ако това ви беше въпросът.

* * *

Итън слезе с асансьора чак до етажа на мъртвите. Градинското помещение беше на третия, най-нисък етаж в сутерена, в съседство с гаража на линейките.

По пътя надолу той бе приветстван със серенада от инструментално изпълнение на стара песен на Шерил Кроу. В тази интерпретация сексът беше отстъпил мястото си на бодростта, запазвайки само обвивката на мелодията, в която беше вкаран друг, не толкова вкусен салам. В този пропаднал свят дори и най-дребните неща, като забавната музика, биваха неминуемо опорочени.

Дъни, също като него трийсет и седем годишен, беше най-добрият му приятел във възрастта от пет до двайсет години. Израснали в един и същи беден квартал със схлупени къщурки и двамата единствени деца в семейството, те бяха близки като братя.

Лишенията, на които бяха подложени, ги бяха сближили, а също и емоционалната и физическата болка на тормоза да живееш с баща алкохолик, който често изпада в ярост. И да изпитваш огромното желание да докажеш, че дори синовете на алкохолици, потиснати и от бедността, могат да се издигнат някой ден.

Седемнайсетте години на отчуждение, през които те почти не си бяха говорили, притъпяваха чувството му на загуба. И все пак, въпреки всичко, което обременяваше съзнанието му в момента, той бе обзет от тъга за това, което би могло да бъде.

Дъни Уислър бе сложил край на приятелството им, като бе избрал да живее извън закона по същото време, когато Итън се обучаваше да му служи. Бедността и несигурното съществуване под опеката на егоист алкохолик бяха породили у Итън уважение към самодисциплината, реда и удовлетворението да бъдеш полезен на другите. Същите несгоди бяха събудили у Дъни копнежа за камари пари, както и за достатъчно голяма власт, която да му гарантира, че никога повече никой няма да посмее да му каже какво да прави или да го накара да живее според нечии други, освен собствените му, правила.

Всъщност един поглед назад би показал, че техните реакции на същите несгоди бяха тръгнали в противоположни посоки още от ранното им юношество. Вероятно приятелството беше заслепявало Итън прекалено дълго за растящите им различия. Единият се стремеше да спечели уважение, като развива достойнствата си. Другият търсеше уважението, което идва от страха.

Освен това двамата бяха влюбени в една и съща жена, което е в състояние да вкара клин дори между кръвни братя. Хана беше влязла в живота им, когато и тримата бяха на седем години. Отначало тя беше просто част от групичката им, единственото друго дете, което бе допуснато да участва в предишните момчешки игри за двама. Тримата станаха неразделни. След това Хана постепенно се превърна не само в приятел, но и в заместител на сестра и момчетата се заклеха да я закрилят. Итън не можеше да определи в кой точно ден тя бе престанала да бъде просто приятел и просто сестра и бе се превърнала и за двамата с Дъни в… любима.

Дъни беше луд по Хана, но я загуби. Итън беше не само луд по Хана, но я обичаше с цялото си сърце, спечели любовта й и се ожени за нея.

Дванайсет години двамата с Дъни не бяха си казали нито дума, чак до нощта, когато Хана почина в същата тази болница.