Лицето

Итън остави съсипаната песен на Шерил Кроу в асансьора и тръгна по широк, ярко осветен коридор с боядисани в бяло бетонни стени. Вместо фалшивата музика единственият звук идеше от тихото, но автентично бръмчене на флуоресцентните лампи на тавана.

Двойни врати с квадратни прозорци водеха към приемната на градинското помещение.

Зад старо бюро вътре седеше четирийсетгодишен мъж с надупчено от акне лице, облечен в зелената униформа на болничен служител. На бюрото стоеше табелка с името му: ВИН ТОЛЕДАНО. Той вдигна поглед от евтиното издание на книга, на чиято корица се виждаше отблъскващ труп.

Итън го попита как е и служителят отвърна, че е жив и значи е добре. Сетне Итън рече:

— Преди малко повече от час са ви докарали Дънкан Уислър от седмия етаж.

— Сложих го на студено — потвърди Толедано. — Не мога да го предам на погребално бюро. Трябва да мине първо през съдебните лекари, защото е жертва на убийство.

В помещението имаше само един стол за посетители. Подлежащите на разваляне трупове обикновено експедитивно се изпращаха където трябва и чакалнята не се нуждаеше от удобства и изпомачкани стари списания.

— Аз не съм от погребалното бюро — каза Итън. — Приятел съм на мъртвеца. Не бях тук, когато е починал.

— Съжалявам, но не мога да ви разреша да го видите сега.

Седнал на стола за посетители, Итън отвърна:

— Да, знам.

За да не могат адвокатите от защитата да отхвърлят резултатите от аутопсията в съда, бе установен строг ред на отговорност за опазването на трупа, така че никой външен човек да няма достъп до него.

— Той няма близки и аз съм изпълнител на завещанието му — обясни Итън. — Така че ако съм необходим за разпознаването на трупа, предпочитам това да стане тук, отколкото по-късно в градската морга.

Толедано остави книгата си и въздъхна.

— Приятелят ми от детинство миналата година го изхвърлиха от кола, хвърчаща със скорост сто и петдесет километра в час. Много е тежко да загубиш приятел като млад.

Итън не можеше да се престори на опечален, но бе доволен да се включи във всеки разговор, който би отвлякъл вниманието му от Ролф Рейнърд.

— Отдавна вече не бяхме близки. Не си говорихме дванайсет години и през следващите пет сме се виждали само три пъти.

— Но ви е направил изпълнител на завещанието си?

— Иди го разбери. Научих за това чак след като Дъни бе изкарал два дни в реанимацията тук. Обади ми се адвокатът му и ми каза, че не само съм изпълнител на завещанието му, ако умре, ами съм и упълномощен да го представлявам по всякакви въпроси и да вземам решения, свързани с лечението му.

— Трябва да е останало нещо от приятелството ви.

— Нищо — поклати Итън глава.

— Трябва да е останало нещо — настоя Вин Толедано. — Приятелствата от детинство остават за цял живот. Може да не се виждате с години, но като се срещнете, все едно не е минало никакво време.

— С нас не беше така — възрази Итън, макар че знаеше, че връзката между тях с Дъни беше Хана и любовта им към нея. За да смени темата на разговор, той попита:

— Как стана така, че приятелят ти го изхвърлиха от кола, хвърчаща със сто и петдесет километра в час?

— Той беше много готин, но много често не си използваше главата.

— Не е единствен.

— Отишъл в един бар, видял три разкошни мацки без мъжка компания и решил да си опита късмета. И трите му се сложили и му предложили да се приберат с него вкъщи, а той решил, че е мъжествен като Брад Пит и те умират за групов секс с него.

— Но всъщност са искали да го ограбят — предположи Итън.

— По-лошо. Той си оставил колата и се качил в тяхната. Две от мацките започнали да го обработват и да го разсъбличат на задната седалка, после го изхвърлили за кеф.

— На градус ли са били?

— Може да са били, може да не са били — отвърна Толедано. — После се разбра, че са го правили два пъти преди това. Този път ги хванаха.

— Тези дни гледах един стар филм по телевизията — рече Итън. — С Франки Ейвълън и Анет Фуничело. Забава на плажа. Жените са били съвсем различни в онези времена.

— Не само жените. Никой не е станал по-добър от средата на шейсетте насам. Съжалявам, че не съм се родил трийсет години по-рано. А как е пострадал твоят приятел?

— Четирима мъже решили, че ги е измамил с пари, понатупали го, вързали ръцете му зад гърба, натопили главата му в тоалетната чиния и го държали там толкова дълго, че това му причинило мозъчно увреждане.

— О, каква гадост!

— Не е по Агата Кристи — съгласи се Итън.

— Но щом се занимаваш с всичко това, значи наистина е останало нещо от приятелството ви. Никой не може да бъде накаран да изпълнява нечие завещание, ако не иска.

Двама носачи от отделението на съдебните лекари бутнаха двойните врати и влязоха в приемната на градинското помещение.

Единият беше висок, около петдесетгодишен, и очевидно много горд, че си е запазил косата. Той я носеше сресана назад, на висока сложна прическа, до такава степен достойна за Мадам Помпадур, че й липсваха само панделките.

Итън познаваше партньора на Помпо. Хосе Рамирес беше набит американец от мексикански произход, късоглед и усмихнат замечтано като коала.