Лицето

Той подозираше, че дрехите му се бяха пропили с дъха на смъртта.

В миналото места като това не го бяха разстройвали, ала сега той бе потресен.

В графата „Близък роднина или отговорно лице“ на болничния картон бяха записани името и телефонните номера на Итън. Независимо от това той даде на измъчения служител картичка със същите данни.

На изкачване с асансьора той изслуша с половин ухо една от най-хубавите песни на „Беърнейкид Лейдис“, превърната в приспиваща боза.

Качи се чак на седмия етаж, където Дъни беше починал. Когато вратите на асансьора се отвориха, той осъзна, че би трябвало да слезе на първия подземен етаж, където бе паркиран фордът, само два етажа над градинското помещение.

Натисна копчето за гаража и се изкачи до петнайсетия етаж, преди да започне да се спуска отново. Хората влизаха и излизаха от кабинката, но Итън едва ги забелязваше.

Мозъкът му препускаше другаде. Случката в апартамента на Рейнърд. Изчезването на мъртвия Дъни.

Макар че вече не носеше полицейска значка, Итън си бе запазил полицейската интуиция. Беше му ясно, че две такива необикновени събития, станали в една сутрин, не може да бъдат съвпадение.

Силата на интуицията обаче не стигаше да му подскаже от какъв характер може да бъде връзката помежду им. Със същия успех би могъл да се опита да извърши мозъчна операция по интуиция.

Логиката също не предлагаше директни отговори. В този случай дори Шерлок Холмс би се отчаял от невъзможността да се стигне до разгадаване на мистерията чрез дедуктивно размишление.

Когато влезе в гаража, една новопристигнала кола започна да обикаля редиците в търсене на празно място за паркиране и зави по рампата надолу. После друга кола се появи от бетонната бездна, скрита зад блесналите си фарове, подобна на подводна машина за вадене на останки от дъното на океана, и се отправи към изхода. Итън беше единственият пешеходец.

Замърсяван с години от саждите на изгорелите газове, които образуваха енигматични отпечатъци, подобни на мастилените петна от теста на Роршах, ниският сив таван започна да го затиска все повече, докато се придвижваше в гаража. Стените му заприличаха на корпуса на подводница, едва удържащ смазващия натиск на тоновете вода в морето.

Стъпка след стъпка Итън очакваше да открие, че всъщност не е единственият пешеходец. Зад всяка кола, зад всяка бетонна колона можеше да го очаква стар приятел, изпаднал в тайнствено състояние и преследващ неизвестно каква цел.

Итън стигна до форда без произшествия.

В колата не го чакаше никой.

Той седна зад волана и преди да запали мотора, заключи вратите.

Глава 8

Арменският ресторант на булевард „Пико“ имаше атмосферата на еврейски магазин за деликатеси, меню, предлагащо такива вкусни ястия, че би накарало осъдения на смърт да изяде с усмивка последната си вечеря, и повече неуниформени детективи и дейци на филмовата индустрия, събрани на едно място, отколкото биха могли да се намерят където и да било извън съдебната зала, в която се разглежда делото на последната звезда, убила съпружеската си половинка.

Когато Итън пристигна, Хазарт Янси го чакаше в едно сепаре до прозореца. Дори седнал той изглеждаше толкова грамаден, че би могъл да получи главната роля в Невероятният Хълк, ако Холивуд решеше да го пресъздаде в черна версия.

На Хазарт вече му бяха сервирали мезето — двойна порция кюфтета от смлян нахут със салата от краставици, домати и туршия от ряпа.

Итън седна срещу грамадния детектив и Хазарт подхвана разговора:

— Чух, че в новините пишело за твоя шеф, че са му платили двайсет и седем милиона за последните два филма.

— По двайсет и седем милиона за всеки. Той е първият, който пробива тавана от двайсет и пет милиона.

— Няма да умре гладен — изсмя се Хазарт.

— Отгоре на това получава нещо и от задкулисната част.

— С такива пари може да си осигури задкулисните части на когото си поиска.

— Това е израз от бизнеса, който означава, че за филми с голям касов успех той получава част от печалбата, понякога дори и процент от брутния доход.

— И какъв може да бъде размерът му?

— Според Дейли Варайъти някои от филмите му са имали такъв огромен международен успех, че делът му е достигал до към петдесет милиона.

— Започнал си да четеш филмовата преса, значи.

— Помага ми да се ориентирам колко голяма е мишената, в която сам се превръща.

— Не ти е лека работата. По колко филма прави на година?

— Никога по-малко от два. Понякога и три.

— Бях намислил да излапам толкова много за негова сметка, че господин Чанинг Манхайм да забележи и да те уволни за неоправдани плащания с кредитната му карта.

— Дори и ти не можеш да изядеш мезе за сто хиляди долара.

Хазарт поклати глава:

— Великият Чан. Може да съм вече демоде във вкусовете си, но не ми се струва толкова готин, че да заслужава петдесет милиона.