Лицето

Хосе живееше за жена си и четирите си деца. Докато Помпо се занимаваше с формулярите, Итън помоли Хосе да му покаже последните снимки на Мария и децата, които носеше в портфейла си.

След приключването на формалностите Толедано ги преведе през една вътрешна врата в градинското помещение. Вместо с линолеум, както в рецепцията, подът тук беше покрит с бели керамични плочки с много тесни фуги помежду им, за да може лесно да се дезинфекцира, в случай че бъде замърсен с телесни течности.

Макар че бе филтриран постоянно, студеният въздух намирисваше леко, но неприятно. Когато умират, повечето хора не миришат на шампоан, сапун и парфюм.

В четирите стандартни камери от неръждаема стомана може би имаше трупове, но два трупа върху носилки на колела веднага се набиваха на очи. И двата бяха покрити с чаршафи.

Имаше и трета количка, която беше празна, с провиснал от нея чаршаф. Толедано се отправи към нея с израз на недоумение.

— Това беше неговата количка. Той беше тук.

Мръщейки се от объркване, Толедано повдигна чаршафите от лицата на другите два трупа. Нито един от тях не беше Дъни Уислър.

Една по една той отвори четирите стоманени камери. Бяха празни.

Тъй като болницата изпращаше голямата част от пациентите си вкъщи, вместо в погребалното бюро, това градинско помещение беше малко в сравнение с градската морга. Всички възможни места, където можеше да се скрие труп, вече бяха огледани.

Глава 7

В тази стая без прозорци три етажа под земята четиримата живи и двамата мъртви бяха потънали за момент в такава дълбока тишина, че на Итън му се стори, че чува шума от дъждовните капки на улицата високо над тях.

После Помпо проговори:

— Искаш да кажеш, че си направил грешка и си предал Уислър на други?

Толедано поклати уверено глава.

— Нищо подобно. Четиринайсет години не съм правил такава грешка, нямам намерение да започвам сега.

Една широка врата даваше възможност труповете на колички да бъдат изкарвани директно от градинското помещение в гаража на линейките. Две резета би трябвало да я държат залостена. И двете бяха вдигнати.

— Бях ги залостил — настояваше Толедано. — Те стоят винаги залостени, винаги, освен когато предавам труп, и в тези случаи аз съм винаги тук, за да наблюдавам.

— Кой би искал да открадне труп? — попита Помпо.

— Дори някой откачен да се опита да го направи, няма да може — отвърна Вин Толедано, отваряйки вратата към гаража, за да покаже, че от външната страна няма ключалки. — Две резета. Никога не е имало ключове. Отваря се само отвътре.

Гласът на Толедано бе изтънял от тревога. На Итън му беше ясно, че служителят си представя как работата му отива по дяволите със същата бързина, с която кръвта се стича по улеите на наклонената маса за аутопсии.

— Може би не е бил мъртъв — обади се Хосе Рамирес — и си е излязъл сам.

— По-мъртъв е от мъртвите — настоя Толедано. — Абсолютно мъртъв е.

Свивайки отпуснатите си рамене, без да губи усмивката си на коала, Хосе рече:

— Случва се да стане грешка.

— Не и в тази болница — възрази Толедано. — Няма нито един случай, откакто преди петнайсет години една старица била държана на студено почти час с подписан смъртен акт и изведнъж се повдигнала и се разпищяла.

— Чувал съм тази история — потвърди Помпо. — Една от монахините получила сърдечен пристъп.

— Сърдечния пристъп го е получил предишният служител на моето място, след като монахинята му се накарала яко.

Итън се наведе и измъкна бял найлонов чувал изпод количката, в който бе лежал трупът на Дъни. Чувалът имаше връвчици, на които беше закачен етикет с името ДЪНКАН ЮДЖИЙН УИСЛЪР, рождената му дата и номера на социалната му осигуровка.

Гласът на Толедано изсъска панически:

— Вътре бяха дрехите, с които е постъпил в болницата.

Сега чувалът беше празен. Итън го сложи върху количката.

— След оживяването на старицата преди петнайсет години ти правиш проверка след лекарите ли?

— Не само една, ами три-четири — заяви Толедано. — Първата ми работа, като пристигне труп, е да го преслушам. Използвам едната страна на стетоскопа, за да доловя високите тонове, и обратната — за ниските, ако има пулс или дишане.

През цялото време, докато говореше, той кимаше, сякаш отмяташе наум всяка стъпка от направеното при приемането на трупа на Дъни.

— После проверявам с огледало дали излиза дъх от устата му. Измервам вътрешната му температура, после я измервам отново след половин час и отново след още половин час, за да се уверя, че спада, както би трябвало при мъртвец.

— Вътрешната му температура! — развесели се Помпо. — Искаш да кажеш, че пъхаш термометри в задниците на мъртъвците?

— Имай малко уважение! — възмути се Хосе и се прекръсти.

Дланите на Итън се изпотиха. Той ги избърса в ризата си.

— Щом никой не може да влезе тук, за да го вземе, и щом е бил мъртъв, къде тогава се е дянал?

— Някоя от сестрите ти е погодила номер — обърна се Помпо към Толедано. — Монахините са големи шегаджийки.

Нито студеният въздух, нито белоснежните керамични плочки, нито леденият блясък на камерите от неръждаема стомана не можеха да обяснят сковаващия мраз, който бе обзел Итън.