Лицето

— Мислиш ли, че той ще успее да се измъкне жив?

Тифон приключва със стридата си и отговаря:

— Кой, Итън ли? До известна степен това зависи от теб.

— Но само до известна степен.

— Ех, нали знаеш как става в такива случаи. Най-вероятно ще умре преди Коледа. Но положението му не е абсолютно безнадеждно. Положението на никого не е абсолютно безнадеждно.

— А останалите в Палацо Роспо?

С бялата си коса, месесто си лице и искрящите си сини очи на Тифон му липсва само брадата за ролята на Дядо Коледа. Миловидното му лице не е създадено за мрачни физиономии. Той изглежда неприемливо весел, когато казва:

— Никой с опит в приемането на залози за конни състезания не би им дал голям шанс, нали? Не и при положение че срещу тях е човек като господин Лапута. Той притежава агресивния темперамент и безразсъдната решителност, които му позволяват да постига каквото поиска.

— Дори и момчето ли?

— Най-вече момчето — отвръща Тифон. — Най-вече то.

Глава 33

Сит, изплашен и отчаян, Фрик се отправи директно от винарската изба към библиотеката, избирайки обиколен път, по който имаше най-малка вероятност да се сблъска с някого от персонала.

Подобно на дух, на фантом, на момче, покрито с невидимо наметало, той премина от залата по коридора, продължи по стълбището и влезе в помещението, без който и да било в голямата къща да го усети отчасти благодарение на умението му да се прокрадва безшумно като котка, но също и защото никой, с изключение може би на госпожа Макбий, не се интересуваше ни най-малко къде, по дяволите, се намира той или какво прави.

Да си дребен, хилав и пренебрегнат невинаги беше толкова лошо. Когато силите на злото се надигаха срещу теб с безкрайни мрачни батальони, незабележимият вид подобряваше шансовете ти да избегнеш изкормване, обезглавяване, вкарване в бездушните легиони на живите мъртъвци или каквато там друга ужасна съдба ти бяха предначертали.

Последният път, когато Псевдомама го беше посетила, което не беше чак през праисторическата епоха на мастодонтите и саблезъбите тигри, тя бе сравнила Фрик с мишка: „Ти си едно малко сладко мишле, чието присъствие никой не усеща, защото стои тихо и бяга бързо, бяга много бързо и е много сиво, бързо е като сивата сянка на стрелваща се птица. Ти си малко мишле, Елфрик, едно почти невидимо идеално малко мишле“.

Фреди Ниландър често говореше големи глупости.

Но Фрик не й се сърдеше.

Тя беше изумително красива толкова дълго време, че никой вече не се интересуваше от думите й. Всички се прехласваха по вида й.

Когато никой не те слуша и не те приема на сериозно, възможно е да загубиш способността да преценяваш дали говориш смислено, или не.

Фрик разбираше тази опасност, защото и него никой не го слушаше. В неговия случай те не се прехласваха от гледката, тя ги приспиваше.

Всички до един, се влюбваха във Фреди Ниландър и искаха и тя да ги обича. Така че изобщо не се вслушаха в думите й и не биха спорили с нея. Дори когато говореше пълни безсмислици, хората пак хвалеха остроумието й.

Горката Фреди никога не получаваше реални отзиви от никого, освен от огледалото. Беше истинско чудо, че тя все още не се бе побъркала като плъх в радиоактивно бунище.

Когато влезе в библиотеката, Фрик видя, че мебелите в къта за четене близо до входа бяха леко разместени, за да отворят място за три и половина метрова елха. Свежата горска миризма на вечнозеленото растение беше толкова силна, че той очакваше да види катерички, насядали в креслата, да трупат усилено жълъди в китайските вази.

Това беше един от деветте огромни смърча, поставени тази вечер във възлови помещения из къщата. Те бяха с безупречна форма, идеално симетрични, просто съвършени.

Всяко от деветте коледни дръвчета щеше да има различна тематична украса. Тукашната бе посветена на ангелите.

Всяко украшение на това дърво или беше ангел, или включваше ангел в дизайна си. Бебета ангелчета, деца ангелчета, възрастни ангели, руси ангели със сини очи, ангели афроамериканци, ангели азиатци, ангели индианци с благороден вид с пера под ореола над главите си. Усмихнати ангели, смеещи се ангели, ангели, въртящи ореолите си като обръчи около телата си, хвърчащи, танцуващи, пеещи коледни песни, молещи се и скачащи на въже. Симпатични кучета с ангелски криле. Ангелчета котки, ангелчета жаби и ангелче прасе.

Фрик едва се въздържа да не повърне.

Той остави ангелите да си святкат и искрят, да си висят и да се смеят и отиде при книгите, право пред полицата с речниците. Седна на пода с най-дебелия том на Речник на английския език от Рандъм Хаус и намери страницата с РОБИН ГУДФЕЛОУ, защото непознатият от телефона беше казал, че човекът, от когото Фрик скоро ще трябва да се крие, „се прави на безобиден веселяк като Робин Гудфелоу“.

Обяснението се състоеше от една-единствена дума — Пък.

На Фрик тя му се видя като цинизъм, макар че не знаеше значението й.