Майсторите на желязо

Стив посочи на Келсо неколцината динки, които тичаха като пилета без глави покрай бушуващия огън.

— Мислиш ли, че можеш да ги ликвидираш с осколочна граната оттук?

Келсо прецени разстоянието.

— По-лесно е да го направя иззад количката.

Стив кимна и Келсо изскочи на поляната и затича.

— Мисля, че ни откриха — каза Кадилак.

Стив погледна нагоре. Трите приближаващи се самолета се бяха разделили. Два се спускаха от север; третият беше високо.

„Това трябва да е генералният консул. Да… Той трябва да е.“

Двата самолета бързо направиха завой — точно тогава Келсо се изправи и хвърли първата от двете гранати към паникьосаните динки. От височина само петстотин фута летците не можеше да не ги видят в канавката.

Пратеникът видя двата летящи коня да минават над горящите работилници и да се спускат към трибуната точно когато командирът на войските на Мин-Орота изпрати половината от силите си на полето да се справят с огъня. Тоширо заповяда отрядът правителствени войски да остане по местата си. Гореше собственост на Мин-Орота. Докато не бъдеше помолен да помогне, той нямаше да помага.

Стиснал в две ръце радиопредавателя, Стив натисна с палците си бутони шест и осем. Баа-бамм!

Двата самолета се взривиха над войниците — първият на височина двеста фута, вторият само на сто. Парчетата полетяха като ракети към изплашените войници. Командирът беше пометен от коня си от едно овъглено полуголо тяло. Дисциплината се пропука; войниците се обърнаха и побягнаха към относително безопасния път зад източния край на полето.

Тоширо Хазе-Гава изкрещя на командира на гарнизона да изтегли силите си. Според сложните закони на протокола той самият не можеше да напусне полето преди генералния консул и следователно беше длъжен да остане на ужасения си кон, който беше подбелил очи и се дърпаше. Но Тоширо държеше юздите като в менгеме, притеглил изпускащата пяна уста на коня до гърдите му. Очите му бяха втренчени в едно много по-спокойно животно — летящия кон, който кръжеше високо в небето.

„Хайде, Брикман! Какво чакаш?“

Стив вече беше дал предавателя на Клиъруотър — и тя тъкмо натискаше бутона.

Като видя необяснимото разрушаване на ескорта си, генералният консул изпадна в ужас и страховете му не бяха неоснователни. Камите бяха излели гнева си, бяха ударили в момент, когато можеха да нанесат възможно най-голямо унижение на суетните и глупави мъже, които бяха дръзнали да пренебрегнат божествения план!

Бяха получили напълно заслужен урок. Но той беше невинен; грешката му беше само сляпото подчинение на върховния господар. А сега имаше реална опасност да го удари небесна мълния.

„О, Амерацу-Омиками! Имай милост към неволния грешник, принуден само от дълга да наруши твоите облачни владения! Ако трябва да платя с живота си за тази глупост, позволи ми поне да умра от достойна смърт с меч в ръка! Ще я посрещна още днес, без да трепна! Още този час! Но нека бъда сред хора, стъпил на земята!“

И консулът извика на летеца:

— Искам да сляза! Кацай! Кацай!

Вятърът отнесе думите от устата му — а пилотът и целият летящ кон избухнаха в кълбо оранжево-бял пламък. Плавното движение надолу премина в ужасно разтърсване и генералният консул — дясната страна на лицето му бе обгорена и покрита с мехури, късогледите му очи изпускаха пара в очните кухини, гърбът на робата му бе в пламъци — се озова изхвърлен в един свят, където небето и земята се въртяха и се превръщаха в едно цяло.

Консулът отчаяно стискаше страните на кабината, но дървената конструкция се разпадна в ръцете му. Коланите, които го държаха за седалката, се изхлузиха от раменете му и той заплува във въздуха. Под него лежеше пъстро одеяло от червени, кафяви и оранжеви ниви. Светът вече не се въртеше — отново се беше разделил на земя и небе.

Шокът от случилото се, задушаващият въздушен поток и вцепеняващата болка прогониха ужаса от ума му. Образованието му не включваше смразяващия факт, че при свободно падане телата се ускоряват с трийсет и два фута в секунда, докато не достигнат скорост сто и двайсет мили в час. Скорост, крайна във всякакъв смисъл на думата.

На две хиляди фуна височина, с разперени ръце и крака, все още има моменти, в които си мислиш, че можеш да летиш вечно и че — стига да знаеш тайната — можеш да се плъзнеш надолу като птица по изящна крива и леко да стъпиш на земята. Чак когато минеш през границата от хиляда фута неочаквано разбираш, че земята с ужасяваща скорост се надига срещу теб и че всичко ще свърши съвсем различно.

Скрити под навеса на ложата и заобиколени от телохранители, Яма-Шита и Мин-Орота наблюдаваха с интерес, но и с ужас, как генералният консул пада към земята с разперени ръце като повредена механична кукла.

Бух!

Тоширо отдавна очакваше този момент, но въпреки това трепна, когато тялото на генералния консул издълба в земята дупка дълбока няколко пръста и се пръсна като презрял пъпеш. „И така, това свърши…“ Обзет от неочаквано веселие, той обърна неспокойния си кон и напусна полето в галоп; от небето още падаха останки.