Майсторите на желязо

Мъжът я помоли да му покаже идентификационната си карта. Роз я подаде без колебание. Жената й каза, че нейната помощ е необходима във връзка с извършващо се разследване. Роз изтъкна готовността си да помогне по всеки възможен начин; след това я качиха в частния асансьор на директора и я свалиха на спирката на подземната железница за медицинското училище.

След пътуване, което включваше смяна на две совалки, Роз и двамата й мълчаливи спътници пристигнаха на безименна станция на метрото, чиито стени бяха покрити с черен мрамор. Един асансьор ги откара на ниво три–1 в кабинет, който, ако се съдеше от цветната схема на облицованите с мрамор коридори на подземната станция, застлания с килим асансьор и луксозното обзавеждане на стаята, трябваше да е в Черната кула. Това беше леговището на мъже и жени от организацията, жиците с идентификационни карти от висок клас и просторни квартири в новите жилищни комплекси.

— Влизай — каза мъжът. — Ще дойдем да те вземем.

Роз изпита облекчение като чу, че „ще дойдат“. Това беше първата окуражаваща дума, откакто Чизъм й беше съобщил неприятната изненада пред аудиторията. От онзи момент беше притеснена. Влезе през въртящата се врата и се озова в съседния кабинет.

Зад бюрото стоеше мъж с черен и сребърносин гащеризон. Но ръкавите му бяха изпъстрени със златна жица — знак, който показваше, че е от най-големите началници.

Роз застана мирно. Мъжът — с високо чело и слаби, ъглести черти — й направи знак да седне на стола пред бюрото. Самият той остана прав, хвана ръце зад гърба си и се заразхожда бавно около нея, като хищник, който обикаля около изтощената си жертва.

— Ти не знаеш кой съм — каза Карлстром. — Но аз мога да те уверя, че знам всичко, което трябва да се знае за теб и за твоя брат, и трябва да имаш това наум, преди да отговориш на въпросите, които ще ти задам. Всеки опит да скриеш информация ще има неприятни последици. Ясно ли е?

Роз кимна.

— Стив вече не е на нива А. — Карлстром я фиксира с пронизващ поглед. — Но предполагам, че това вече ти е известно.

Роз пребледня, но не отговори.

— Както си мислех. — Карлстром мина между Роз и бюрото, след това отиде зад нея. — Проучих записаните на лента рапорти за психосоматичното нараняване, което си имала, когато брат ти е бил свален миналия юни. И съм сигурен, че оттогава си била подложена на още страдания. — Той замълча, но тя не каза нищо. — Разбирам. Предпочиташ да не говориш. Добре. Погледни това. — Карлстром обърна към нея монтиран на поставка видеоекран и натисна бутона на пулта. Появи се една цветна линия, разшири се и изпълни целия екран. Беше картина на Роз, направена със скрита видеокамера. Тя лежеше на една страна в леглото и спеше, завивките бяха издърпани чак до брадичката й. Образът беше ясен, всеки детайл — отчетлив; хората, които учеха, спяха на запалени лампи както всички.

Роз се видя да спи с полуотворена уста, видя мускулите на лицето й да се напрягат и да издават беззвучен вик, после видя дупка в бузата си от невидимата стрела от арбалет. Завъртя глава — видя се изходната рана на другата буза, — след това стана и стисна бузите си. Кръв течеше през пръстите й, капеше по китките й. Тя изрита одеялото и побягна извън обхвата на камерата — към банята.

Картината се смени. Следващата камера обхващаше мивката и общите душове. Роз се запита какви други дейности са записали след инсталирането на камерите. А може би имаше скрити очи навсякъде — не само за нея, но за да следят целия клас? Цялото училище? Къде свършваше всичко това?

На екрана тя бързо огледа лицето си в огледалото, монтирано над мивката. Ръцете и бузите й бяха покрити с кръв. Тя пусна водата, изплакна кръвта от устата си, след това извади хартиени кърпи от близката аптечка и почисти лицето и ръцете си. Видя се да разглежда лицето си в огледалото и мълчаливо си спомни момента и изненадата, която беше почувствала и която сега й показваше екранът.

Скритата камера увеличи образа й, докато тя разглеждаше лицето си отблизо. Раните се затваряха пред очите й. След минута кожата беше цяла; имаше само леко ожулване на мястото, където стрелата беше пронизала бузите й. Тя го разгледа внимателно, очевидно се съмняваше във видяното, след това само вдигна рамене и изплакна устата си да изчисти последните следи от кръв.

Лентата превключи на широкообхватен кадър от камера, насочена към леглото й. Дисплеят на цифров часовник в горния десен ъгъл на екрана показваше, че е било 06.30. Около нея се движеха нейни колежки, повечето по нощници. Роз се видя да обяснява на Джина Блакуел — студентка на съседното легло, — че от носа й била потекла кръв.

Карлстром натисна бутона за изключване.

— Забележително. — Той седна зад бюрото и я загледа над събраните си пръсти. — Да смятам ли, че вече си готова да приемеш това като истински запис на случилото се?

— Да — прошепна Роз.

— Да, сър — поправи я Карлстром.

— Извинете, сър. Не исках да…

Карлстром й махна да млъкне.