Майсторите на желязо

Тено и Шиба се върнаха в пристройката. Сега, когато техният загадъчен посетител си беше отишъл, не се изненадаха да видят светлина откъм централния вход. Качиха се по стълбите и видяха от тавана да висят два затъмнени фенера с тесен вертикален отвор, от който към отворената врата струеше светлина. И тогава видяха тялото на Нобуро. Лежеше с краката към тях, главата му бе насочена към плъзгащия се параван, през който се отиваше на верандата отзад. Параванът беше широко отворен — застрашителен черен квадрат, пълен със скрити опасности.

Тено и Шида клекнаха от двете страни на Нобуро. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Лист хартия беше забоден в гърдите му с малка като игла кама. На листа пишеше: „Това очаква всеки ронин, който дръзне да се опълчи срещу Се-Ико“.

Двамата скочиха, ръцете им стиснаха дръжките на дългите мечове. Когато тръгнаха към отвора, мъртвешката тишина беше нарушена от две остри, сливащи се въздишки — като съскане на две биещи се змии. Това бяха последните звуци, които чуха Тено и Шида, и бяха издадени от две остри като бръснач стрели, които излетяха от тъмнината и се забиха в челата им. Двамата бяха мъртви още преди да паднат.

Секунда след като двамата паднаха на пода, облеченият в черно Тоширо се надвеси над парапета на верандата. После влезе в стаята, затвори паравана, издърпа телата на червените превръзки от двете страни на мъртвия Нобуро и ги прикова към пода със собствените им мечове. След това угаси фенерите и излезе, като не забрави да затвори паравана.

Оценката на Нобуро за пратеника беше проницателна и обезпокоително точна. Но Тоширо Хазе-Гава беше много повече от онова, което виждаше окото. Освен по-малко очевидните качества, с които беше надарен, той притежаваше и неподозирани сръчности и тази вечер те му бяха послужили добре. Когато стигна мястото, където беше оставил чужденеца, Тоширо видя, че той все още е в безсъзнание. Развърза краката на Стив, след това масажира точките на врата и раменете, за да го свести. Това продължи две или три минути. Когато Стив разтърси глава, Тоширо каза:

— Хайде, време е да тръгваме.

— Да, добре. Тръгваме. — Стив завъртя глава да прогони останалата замаяност и размърда челюстите си. — Не знам какво направих, за да заслужа това, но ударът беше добър. Трябваше да ми го покажете.

Облеченият в черно мъж пристъпи към него. Стив се опита да отстъпи извън обсега му и се намери до едно дърво. Беше с цяла глава по-висок от джапа, но не можеше да направи много с вързани зад гърба ръце. А и дори да бяха свободни, нямаше намерение да ги използва. Този човек беше неговият билет.

— Чуй ме добре, Брикман. За да стигнеш толкова далеч, значи не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Давах ти знаци, но от начина, по който действа устата ти, съдя, че умът ти вероятно спи. Ще ти кажа нещо за последно. Ти вече каза достатъчно неща, за да бъдеш убит няколко пъти. Единствената причина, поради която си все още жив, е, защото се надявам, че може би ние с теб ще можем да постигнем споразумение, което да отмени изпълнението на смъртната ти присъда и да даде на двама ни онова, което искаме. Но не мисли, че това те прави неуязвим. Никой не е незаменим. Дори и ти. Ако не започнеш да проявяваш уважение към мен, скъсвам с теб и продължавам сам. И ако това се случи, ти ще завършиш като закуска на прасетата. Ясно ли е?

Стив се поклони да покаже малко уважение.

— Да, сир. — „Ти мъничък, с дръпнати очи, жълт задник“ Сламената маска скри неговата подигравателна усмивка, гласът му не съдържаше никаква нотка на триумф. Но вътрешно той ликуваше. 2102–8902 Брикман, С. Р. беше преодолял друго препятствие. Въпреки смразяващите кръвта заплахи той щеше да остане жив да види следващата зора.

Глава 8

Във Федерацията не беше имало изгрев-слънце от близо хиляда години; нито залез. Навсякъде, където работеха хора, имаше включени светлини. Животът на трекерите се подчиняваше на двадесет и четири часов цикъл. Машините, които правеха възможен живота под земята, непрекъснато се обслужваха от застъпващи една подир друга смени поколение след поколение техници. За онези, които не бяха „нощна смяна“, отминаващият ден се отбелязваше с намаляване на осветлението в жилищните помещения и обществените места до така наречения „сумрак“.

Онова, от което трекерите се страхуваха най-много, беше тъмнината. И някои от опитните работници, които бяха тайни пазители на алтернативната история, която не можеше да се намери във видеоархивите, шушукаха за време, известно като „Затъмнението“, когато един очевидно добре планиран, но с лоша съдба опит за бунт срещу Първото семейство потопил подземния свят в пълна тъмнина, продължила — според някои разкази — няколко десетилетия.