Майсторите на желязо

„Внимавай, Стив — каза си той. — Ти си отново в играта, но това не е като печелене на точки в играта «Убий мют» за чаша корнголд. Мизата тук е висока и играчите са големи клечки. Хора, които ядат такива като теб на закуска…“

Фактът, че мъжът в черно говореше открито за връзката между Клиъруотър и генералния консул, беше доказателство, че не може да му се вярва. „Обещанията, дадени на мюти, не важат.“ Не беше ли казал така Карлстром? Този тук сто на сто смяташе същото за трекерите. Да, ако Стив имаше намерение да се върне у дома цял, щеше да има нужда от повече помощ, отколкото можеха да му дадат Джоди или Келсо. Трябваше да си осигури помощта на голяма клечка. И такава имаше — и гореше от желание да помогне.

Клиъруотър.

Може би тя не можеше да премества планини, но имаше власт да пренарежда големи участъци от терена. Трябваше да намери начин да я изведе от тази страна, когато ножът опреше до кокала. С нея нямаше от какво да се страхува от хората на Яма-Шита или от приятелите на мъжа в черно. При първия знак за опасност тя щеше да им види сметката.

Гласът на самурая прекъсна мислите му.

— Добре. Договорихме се. — Краката изчезнаха от погледа му, после се върнаха. — По-добре вземи това. Сигурен съм, че ще искаш да кажеш на приятелите си какво става.

В тревата пред челото на Стив падна малък пакет, увит в черна коприна. Можеше да е само едно нещо — бойният нож с радиото, скрито в дръжката.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се. Можеш да им разкажеш колко добре се справяш. На този етап не искаме никакъв безразсъден ход, нали?

— Прав сте…

— Това нещо в дръжката. Възможно ли е да се извади и останалата част от ножа да се изхвърли?

— Не. Не мога да обясня как работи, но апаратът се захранва от слой специални кристали, пресовани в острието.

— Добре. Пъхни го на дъното на пощенската си торба, докато не намериш по-добро място да го скриеш.

— Благодаря — каза Стив. — Някаква възможност да ми върнете тоягата? — Той знаеше какъв ще бъде отговорът, но, по дяволите, заслужаваше си да опита.

Въпросът предизвика презрителен смях.

— Луд ли си? С този нож ще бъдеш убит за по-малко от десет секунди. Какво искаш да направиш — да си лепнеш етикет на челото?

— Прав сте. Добре, да забравим за тоягата. Дайте ми само торбата с розови листа. Не мога да започна работа в Херън Пул, без да измия тези шарки.

— Не е у мен.

Стив изруга наум.

— Кога ще ги получа?

— Когато му дойде времето.

— Няма да мога да се кача на самолета, предрешен като мют.

— Знам.

— Добре. Колко скоро ще бъда прехвърлен?

— Работя по въпроса.

Този човек го залъгваше.

— Да не се опитвате да ми кажете, че има проблем?

— Нищо сериозно. Само че поради „интересите“, които представлявам, не бива да ме видят открито да се застъпвам за теб. Ако го направя, ще компрометирам положението ти на „свободен агент“… и дори може да застраша цялата операция. Трябва да работя по заобиколен начин, чрез контактите си с персонала на генералния консул и отговорни лица в главната поща. Те трябва да одобрят хода.

Страхотно…

— Да се надяваме, че няма да изгубят писменото ви нареждане. Кога ще се срещнем?

— Когато стане необходимо.

— Да, но…

— Не се тревожи. Знам къде да те намеря. Запази спокойствие, дръж се непринудено и продължавай да разнасяш поща.

Стив чу съскането на извития меч — самураят го прибираше в ножницата. Последва мекото тракане на бронята — и краката се отдалечиха.

„Продължавай да разнасяш поща“… Какъв глупак!

Стив видя с крайчеца на окото си как самураят яхна коня и препусна в галоп. Горната половина от лицето на джапа беше засенчена от шлема; долната беше скрита от тясно бяло шалче, превързано с червена копринена лента. Стив държа носа си близко до земята, докато ударите на копитата не заглъхнаха, след това стана и разтри изтръпналите си колена.

Много поучителна среща, но Стив нямаше намерение да се навърта наоколо, докато мъжът в черно подхранва претенциозното си его и трупа допълнителни точки. Времето течеше. Корабът на Сайд-Уиндър нямаше вечно да има курсове по река Хъдсън, а пътуването до Бу-фаро имаше решаваща роля в плана за бягство. Ако мъжът в черно не желаеше или не можеше да придвижи нещата достатъчно бързо, Стивън Рузвелт Брикман трябваше да го направи самичък.

Глава 12

Когато Клиъруотър се събуди и видя Стив коленичил до възглавницата й, нито се изненада, нито се изплаши. Подсъзнанието й, което вече беше регистрирало присъствието му, внесе неговия образ в последните секунди на съня й и й помогна да се слее естествено с действителността. Въпреки страховете, които беше изразила в лагера на ронините, умът и тялото й копнееха да се слеят с неговите… и сега, най-после, той беше тук. Стив се беше избърсал до сухо, преди да влезе в къщата на езерото, за да не оставя стъпки, но кожата му все още беше влажна и хладна. Клиъруотър бавно прекара пръсти по ръцете и раменете му, след това го прегърна и долепи устни до неговите.