Майсторите на желязо

При допира на устните й и топлината на прегръдката й споменът за единствената нощ, прекарана заедно, нахлу като порой. Желанието да притежава тялото и душата й и неизразимите чувства, възникнали от нейната близост, заляха сетивата му, прогониха всички мисли за собствената му безопасност.

Клиъруотър също, изглежда, беше забравила за смъртната опасност, на която се излагаше, защото повдигна края на копринената завивка и с жест го покани да се пъхне под нея.

Стив беше силно изкушен, но успя да се овладее. Не беше преплувал езерото, за да се отдаде на прегръдките й. Хвана ръката й и внимателно върна завивката на мястото й, за да има сигурна бариера, отделяща голото й тяло от него. Знаеше така сигурно, както Първото семейство знаеше, че е родено да управлява, че щом докосне бедрата й, ще забрави всичко, включително името, ранга и номера си.

— Трябва да поговорим.

— По-късно…

— Не, сега! — Стив хвана ръцете й, за да не му пречат да се съсредоточи, и изсъска: — Недей!

Клиъруотър легна, съгласна да милва лицето му и от време на време да гали косата му.

Последната ръка, която се беше плъзнала под кръста му, беше на Роз в Сантана Дийп миналата година. Бяха легнали, след като бяха пушили лоша трева, така че той не беше сигурен докъде бяха стигнали, но все още изпитваше угризения. Роз знаеше за Клиъруотър преди той да й бе казал и Стив имаше лошото чувство, че и в този момент част от нейния ум е в неговия. „Прости ми, сестричке. Така трябва…“

Стив набързо разказа на Клиъруотър всичко, което се беше случило след последната им среща, като завърши с пиенето на саке с Кадилак.

Само че не разказа съвсем всичко. Не каза за случайните си срещи със Сайд-Уиндър на доковете на Ари-бани и с Джоди Казан в нивата край Херън Пул, премълча и за последната си среща с човека на шогуна. Още беше рано за това.

— Какво ще правим с Кадилак? — попита той. — Опитах се да го убедя, но той, изглежда, е решил да остане тук. Казва, че бил получил всичко, каквото искал. Е… всичко освен теб.

— Така ли каза?

— Не беше необходимо да го казва. Защо иначе ще се напива? Налива се, сякаш няма да осъмне.

— Попита ли какво става с мен?

Стив се поколеба.

— Той знае къде си и кой те държи, но…

— Каза ли нещо друго?

Стив внимателно подбра думите си.

— Не много. Той… изглежда, мисли, че ти можеш да се грижиш за себе си. Но може би го каза заради мен. — Той вдигна рамене. — Както казах и на него, ако не бях дошъл…

— Но дойде. И това трябваше да стане. Кадилак също го знаеше. Прочете го във виждащите камъни.

— Може би. Но въпреки това има нужда да убие мъката си.

— Мъка има от момента, в който ти ни напусна. И това е мъка, която споделям и аз, защото не искам да направя така, че и той да страда. Но дори ако ни беше разрешено да сме заедно, за мен това щеше да е малка утеха. Нишките на нашите животи вече не са така тясно преплетени, както бяха. Един ден той ще разбере защо се случи всичко това. Ти също.

— Сигурен съм, че си права. Но сега аз трябва да работя с Кадилак. Той може да не е враждебно настроен, но докато има подръка бутилка, е непредсказуем.

— Какво ще правиш?

— В момента това зависи от Кадилак. Той ми каза, че има проблеми с построяването на двигател, така че… предложих да му помогна. Това е за начало. Ако съм до него, може би ще мога да го придумам. Между нас двамата, не искам да остана нито ден повече, отколкото трябва, но ако всичко мине добре, животът ще е по-прост.

— Какво ти отговори той?

— Е, не каза „да“, но пък не каза и „не“. Въпреки всичко, което се случи, той все още, изглежда, има силно желание да източи ума ми. — Стив се засмя тихо. — Искам да кажа малкото, което все още не е източил.

— Яд ли те е за това?

— Нееее… това прави нещата по-интересни. Работата е, че се надявах да сте заедно, така че ти да можеш, знаеш… да го убедиш. Да го накараш да види смисъла. Но…

— Той вече не ме слуша. Управляват го демони, влезли в главата му.

— Да… — „Това важи за всички ни — помисли си Стив. — Дори ти имаш по-тъмна страна от тази, която познавам. Това… нещо, което ни свързва, това чувство, което ми е толкова трудно да контролирам… къде води то? Ще ни даде ли сила да извървим целия път до върха… или ще унищожи и двама ни?“ Завивката беше съблазнително тънка и винаги, когато крайниците им се докоснеха, тялото му изтръпваше от главата до петите. Времето щеше да покаже по кой път бяха тръгнали, но дори ако тя щеше да е смърт за него, той не можеше да измисли по-сладък път, по който да тръгне.

„Стегни се, Брикман! Не се разсейвай!“

Той се отдръпна от нея и легна по корем, сърцето и слабините му биеха в такт срещу дюшека. Когато успя да спре надигащата се вълна, каза:

— Виж сега. За Кадилак. Има нещо, за което трябва да се разберем. Ако не можем да го убедим да напусне доброволно Ни-Исан, трябва да направим невъзможно да остане тук. Разбираш ли какво искам да кажа?