Майсторите на желязо

Двете дълги спални помещения, в които сега бяха затворени ренегатите, бяха едно до друго успоредно на западната стена. Бяха отделени от помещенията на мютите с петнадесет метра чакълена ивица, в която бяха забити четири кола — на тях връзваха робите за допуснати малки нарушения. От време на време биеха непокорните с тояги, но обикновено просто връзваха нарушителя за цял ден. „Престъпленията“ най-често бяха неоказване на достатъчно уважение към минаващ майстор на желязо.

Имаше една друга, още по-важна постройка — караулното помещение. Това беше първата постройка, която виждаше посетителят, когато влезеше през южната порта, и се намираше на откритата площ, която се използваше като парадна. Караулното помещение беше в дъното на това открито пространство, а покрай източната му стена имаше пивница за долните чинове — там те можеха да се срещат с близки и роднини, а пътуващите търговци можеха да предлагат стоките си. Подобна сграда покрай западната стена предлагаше друга форма на разтоварване, която Стив никога не беше срещал в институционализирана форма. Кадилак му беше казал, че това е публичен дом с половин дузина жени на свободна практика. Цялата работа с пари и търговска дейност, която поддържаше обществото на майсторите на желязо, беше съвсем нова концепция и Стив трудно можеше да я разбере. Идеята да работиш, за да спечелиш пари, които даваш на човек, когото след това да укориш в лошо поведение, му се струваше доста странна.

Пивницата и публичният дом не го интересуваха. Целта му беше караулното помещение, но той не можеше да го види от мястото, на което се намираше. Не можеше да види и двукрилата порта, но предполагаше, че вероятно е отворена. Тридесетте войници, които бяха в караулното помещение по всяко друго време, сега сигурно стояха при портата и бъбреха с момичетата от околните ферми или се пазаряха с търговците, дошли да продадат стоките си на празника.

Ведрата с „ароматното“ съдържание бяха част от маскировката му. В Ни-Исан мютите постоянно изхвърляха онова, което пленените ренегати наричаха „екскрементен продукт“. С пълен товар той едва ли би предизвикал някакви подозрения у охраната, но дори и да го спряха, щеше да е само да го навикат. На което й разчиташе. По време на една предишна нощна смяна, преди да дойдат сегашните многобройни динки, Стив беше направил два дървени капака, които влизаха във ведрата и всъщност бяха фалшиви дъна. Сега под тях, увити в прозрачен пластифилм, имаше две газови гранати и пластичен експлозив. И двата пакета бяха снабдени с детонатори от АМЕКСИКО и гарантираха разкъсване на задника на всеки, решил да се облекчава в някое от ведрата.

Стив беше преценил, че повечето местни майстори на желязо ще са на летището пред хангарите или около трибуната и че тук ще има малко хора. И наистина, освен малцината мюти, вършещи различни работи, мястото изглеждаше безлюдно. Но Стив знаеше, че караулното помещение все още е пълно. За да има възможност да завладее необходимите им за бягството три самолета, той трябваше да ликвидира колкото се може по-голяма част от противниците. Това означаваше да извади от строя първо онези, които бяха близко до мястото на действие, и като използва взрива, да привлече другите на място, където те можеха да бъдат поразени от втория удар. Приближи вонящото бунище, изпразни двете ведра и ги изплакна на каменното корито. Фалшивите дъна, сложени преди седмица, вече бяха неразличими.

Стив заобиколи посипаната с чакъл ивица за наказание и понесе ведрата по пътеката към спалните помещения на ренегатите, след това се обърна наляво и тръгна по края на парадната площадка. Както очакваше, някои от охраната се мотаеха до портата, други видя на верандата на пивницата. Всички бяха облечени празнично, но както войниците през всички времена, знаеха кога точно могат да почиват и докъде могат да стигнат.

Не беше трудно да си представи на какво се смеят и какво гледат. В ден като този, когато висшите офицери се забавляваха, дежурните можеха да си позволят да се развличат. За разлика от онези бедни глупаци от двореца, които трябваше да стоят строени под погледа на офицерите и да наблюдават как неколцина още по-големи глупаци летят по небето като водни кончета с огън под опашката.

Зад един параван на задната страна на караулното помещение имаше клозет с четири дупки. Майсторите на желязо се отнасяха либерално към телесните функции. При пътуванията си като пощальон Стив често беше минавал покрай хора от двата пола, които спокойно пикаеха на обществени места — понякога, без да прекъсват разговора си. От друга страна, фекалиите, били те конски, говежди или човешки, се събираха и след това, поне според Кадилак, се отнасяха в комунална парникова система. Високопоставените майстори на желязо използваха частни вътрешни клозети, в които вместо дървени ведра имаше порцеланови гърнета. Освен по-елегантната форма те имаха допълнителното предимство, че когато се измиеха, не миришеха. За щастие този лукс не беше стигнал до по-ниските рангове — иначе Стив щеше доста да загази.