Майсторите на желязо

След като се увери, че клозетът е празен, Стив влезе и смени ведрата в двете крайни дупки с онези, които носеше. След това изпразни и изплакна средните, взе товара си и излезе. Точно когато започна да се отдалечава, някой зад него извика на японски да спре — команда, на която всички роби бързо се научаваха да реагират.

Стив спря и се обърна, без да пуска ведрата. Двама войници и едно закръглено момиче между тях идваха иззад ъгъла на караулното. Доколкото можеше да види, бяха невъоръжени. Той имаше достатъчно оръжие да ги убие десет пъти, но не можеше да рискува. Момичето остана назад, а двамата войници се приближиха. Бяха със зачервени бузи и светнали очи — признаци, че са обърнали поне по една-две чашки саке. Стив остави ведрата и коленичи между тях с наведена глава. Не можеше да разбере какво казват динките, но очевидно му се подиграваха. И наистина бе така — след като го заобиколиха наперено, двамата войници извадиха безкосмените си пениси и започнаха да пикаят във ведрата — а после смениха целта и почнаха да пикаят върху него.

Стив не можеше да направи нищо, освен да играе ролята на нещастен роб. „Забавлявайте се, докато можете, момчета, защото след малко няма да ви е до смях…“

Когато свършиха, войниците му махнаха да тръгва и се върнаха при кикотещото се момиче. Стив се изправи и остана с наведена глава, докато тримата не изчезнаха зад караулното.

Беше време за изпълнение на втората фаза. Стив забърза по пътеката край спалните помещения на ренегатите към свода в задната стена. Беше навел глава, та периферията на сламената шапка да скрива лицето му. Ако някой от ренегатите погледнеше от някой прозорец и го познаеше, веднага щеше да се сети, че става нещо. Като се имаха предвид чувствата, които изпитваха към него, те можеха да се опитат да привлекат вниманието на охраната. А това наистина можеше да провали работата.

Глава 16

Под взрив от аплодисменти от страна на сановниците на трибуната и одобрителните викове на по-нискостоящите зрители летящите коне се откъснаха от пусковите талиги и един подир друг загърмяха към небето, като оставяха след себе си ленти пушек. На хиляда фута петте самолета се събраха във формация „стрелолист“, направиха кръг над полето, след това се гмурнаха надолу да наберат скорост, за да се издигнат по-високо и да направят лупинг. Летенето като формация не беше съвършено, но все пак беше впечатляващо. То беше възможно благодарение на един груб уред за ретротяга, който се монтираше на работещия край на ракетните тръби. Един ред извити метални плочи като миниатюрни двойни палешници отклоняваше изходящите газове настрани и надолу и намаляваше тягата напред. Беше примитивен, но даваше възможност летецът да контролира скоростта — единственото важно условие да запазиш мястото си във формацията.

Зрителите ахнаха, когато неочаквано линиите син пушек бяха прекъснати от обърналите се обратно самолети. Първите ракети бяха стигнали края на краткия си живот. Беше време да се запалят вторите. Сред нарастващ страх петте летящи коня продължиха спускането си надолу, после с успокоителна звукова експлозия изпод фюзелажа на водещия самолет се появи горещ бял пръст. Два, три, четири… пет!

Наблюдаващите майстори на желязо откликнаха с гърлен рев на одобрение.

Кадилак чу виковете от задната веранда на павилиона и загледа как машините, които беше създал, оставят следи от пушек по небето. Клиъруотър, облечена в един от неговите бели работни гащеризони, отиде до него; тъмната й коса бе пусната свободно на врата и раменете.

Майсторите на желязо му бяха забранили да присъства, но не можеха да му отнемат този момент на триумф. Той беше направил самолетите и беше щастлив, че Клиъруотър е свидетел на триумфа му. Ако в миналото беше в очите й по-малко от това, което чувстваше, че трябва да бъде, сега — най-после — имаше видимо доказателство за неговите способности, за неговото въображение. Очите му срещнаха нейните и тя отговори на незададения въпрос, като силно стисна ръката му. Той би предпочел прегръдка, но тя винаги бе сдържана пред хора — а сега до тях бяха Казан и Келсо.

От проникването си в умовете на майсторите на желязо Кадилак знаеше, че неговите летящи машини въздействат върху естетическата им чувствителност. Подобно на гордите коне на самураите самолетите бяха подвижни и грациозни, гръмотевичното ехо, което съпровождаше полета им в небето, им придаваше същата неотразима мощ като ударите на копитата на галопиращите коне.