Малкаса Пойнт

— В основни линии, да. Искам снимки на всеки експонат. Може би по една отдалеч и две-три в едър план на някои детайли. Освен това ми трябва изображение на стълбата към тавана и самия таван, ако е възможно. Детската стая, ако успеете да отключите вратата. И мазето. Мазето е изключително важно. Според моите източници, в пода трябва да намерите дупка. Много голяма дупка, може би от шейсет до сто сантиметра в диаметър. Искам в далечен и едър план снимки на тази дупка, разбира се, ако съществува.

— Добре — каза Джек. — Ще ги имате.

— Ще дойда с теб — каза Нора.

— В никакъв случай, бебчо.

— О, стига. Ще ти трябва пазач.

— Сам ще се пазя — увери я той.

— Моля те. Няма да ти преча. Искам да видя как изглежда къщата през нощта. Обзалагам се, че е адски страшно.

— Ще останеш с Ейб и Тайлър.

— Независимо дали е опасно или не — обади се Ейб, — постъпката е незаконна, затова по-добре стой настрана!

Нора се намуси на коктейла „Май-Тай“, след това на Джек.

— Не ми харесва идеята да отидеш там сам.

— Няма да е сам — каза Ейб.

Тайлър усети ледена топка в стомаха. Погледна Ейб, а той постави ръка на коляното й.

— Не се притеснявай. Много бързо ще се върнем.

— Мога и сам да се справя — каза му Джек.

— Естествено, че можеш. Но няма да позволиш на стария си приятел да изпусне шоуто, нали?

Тайлър режеше агнешката пържола. Набоде на вилицата една хапка и се загледа в нея. Устата й бе пресъхнала. Не й се ядеше повече агнешко, нищо не й се ядеше.

— Съжалявам — каза Ейб.

— Зная. И аз съжалявам. Онова копеле!

— Джек?

— Не, естествено не. Грешката не е негова. Онзи проклет Гормън Харди!

— Не мога да оставя Джек да отиде сам.

— Зная, че не можеш. Но не мислиш ли, че има някакъв начин да го разубедиш?

— Хиляда долара са добри пари. Освен това, познавам Джек от много години. Той е човек, който обича да поема рискове. Въодушевява се. Не го издавай на Харди, но той можеше да накара Джек да влезе там и за няколко бири.

— А какво ще стане, ако му дам хиляда долара, за да ходи? Ще позволя на Харди да ме интервюира и ще дам пари на Джек.

— Ще направиш това, за да го спреш да не ходи там?

— За да спра теб.

Той погледна в чинията, сякаш повече не можеше да издържи измъчения й поглед.

— Ще се опитам да го разубедя. Но съм сигурен, че няма да вземе парите ти. Така че забрави за интервюто с Харди.

— Вярваш ли, че ще те послуша?

— Можех да го спра, ако трябва. Но той ми е приятел. Разбирам колко силно желае да влезе. Точно в момента най-вероятно се надява наистина да съществува Звярът, за да стане по-интересно.

Тайлър се взря през слабо осветения салон към ъгловата маса, където седяха Нора и Джек. Джек приличаше на пораснало дете, което усмихнато пъхаше пържолата в устата си.

— Мислиш ли, че наистина толкова много иска да го направи?

— Сигурен съм.

— А ти?

Ейб вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти надяваш ли се, че наистина съществува Звярът, за да стане по-интересно?

Той я погледна със сериозни очи.

— В тази къща са извършени много убийства. Който и да стои зад тях — или каквото и да е същество — този някой, или нещо, е убило и Дан Дженсън. Приемам го лично.

— Но ти дори не познаваше Дан.

— Ти някога си го обичала. Ако убиецът е в къщата и случайно се появи пред нас с Джек, ще се разплатим. Не вярвам да се случи, но ако стане, ще съм ужасно доволен.

22

Джанис вече имаше чувството, че чака безкрайно дълго. Съжаляваше за счупената крушка. Сега имаше оръжие, но непрогледната тъмнина бе страшна. Известно удобство бе килимът, на който седеше, и стената, на която бе облегнала гръб. Радваше се дори на болката в раните и на къркоренето в стомаха, защото й помагаха да не загуби реалното усещане за тялото си, което не виждаше и в което от време на време се съмняваше.

Ръцете й постоянно опипваха голата кожа. Понякога се изпъваше цялата, за да почувства килима и твърдия под. В това положение избледняваше усещането й, че се носи някъде извън тялото си.

Мислите й се рееха неспокойно.

Какво ще стане, ако не се появи никой? Може би са я оставили тук да умре от глад? Но преди това ще издъхне от жажда. Господи, колко пресъхнала бе устата й! Зъбите й тежаха като гранитни блокове.

Не беше яла от вечерята снощи. Свински пържолки, варен ориз със сос „терияки“, чай с лед. Как й се искаше да има в момента цял галон чай с лед. Ще го изпие направо от каната, ще разлее част от него по шията и гърдите си.

Ще дойдат, каза си тя. Рано или късно. Нямаше да ме скрият тук ида ме превързват, само за да ме оставят да умра. Ще ме запазят жива за Звяра.

Господи, Звяра.

Но аз ще ги надхитря. Ще отворят вратата. И аз ще избягам като светкавица. Ако се наложи — ще ги разпоря. Няма да им се дам, няма да ме хванат жива.

А може би вратата ще се отвори, и това ще бъде татко, или ченгетата. Сигурно ме търсят. Но не знаят къде.

Защо снощи не си остана вкъщи. Това е наказанието ти. Беше си паднала по Брайън и сега си плащаш. Какво е станало, с Брайън? Вероятно е мъртъв. Може и да е жив. Може да е в къщата. Затворник.

Някой друг също е затворен тук. Някой с бебе.

Може би къщата е пълна с пленници.