Малкаса Пойнт

Господи, моля те, нека да няма никого.

Нека да има тунел.

Пое дълбоко дъх и бързо се отправи надолу.

Мазето не беше празно.

Джанис се сепна и спря рязко. Вкопчи се в перилата и се взря през мъждивата светлина в три фигури.

Стояха до стената. Двама мъже и една жена. Голи и неподвижни. Главите им бяха странно отпуснати. Джанис отстъпи с едно стъпало нагоре и видя, че краката им не докосват пода.

— Господи — промърмори тя.

Слезе по останалите стъпала и бавно се приближи към телата.

Това са трупове, помисли си тя. Трупове.

От едното бедро на жената липсваха големи късове, сякаш бяха отхапани.

От гръдния кош на всяко от телата стърчеше стоманено острие.

Окачени са на куки.

Догади й се и се вцепени. Приближи се още. Краката й трепереха.

И трите трупа бяха разкъсани и покрити със засъхнала кръв, която на синята светлина изглеждаше виолетова.

Вдигна очи към едно от лицата и притисна с ръка устата си, за да не извика.

Едното око бе затворено, но другото я гледаше. Езикът се подаваше навън. Въпреки изкривените черти, тя разпозна лицето. Беше на Брайън Блейк.

След това погледна лицето на мъжа, окачен до Брайън.

НЕ!

След това жената.

НЕ Е ВЪЗМОЖНО! НЕ!!!

Джанис вървеше назад, клатеше неистово глава и не откъсваше очи от телата на родителите си. Падна на колене и покри лицето си.

Отзад се чу щракване на брава. Извърна се и погледна към горната част на стълбите. Вратата към кухнята се отвори.

Джек застана на вратата, направи снимка на стълбите, които водеха към мазето на „Къщата на Звяра“.

— Добре — прошепна той.

Ейб запали фенера. Мина покрай Джек и тръгна надолу. По средата се спря. Наведе се над перилата и освети пространството под стълбите. Нямаше нищо. Погледна и от другата страна. До стената бе опрян корабен сандък. Обърна се бавно, насочи снопа светлина към ъгъла и го разходи през цялото мазе. Покрай стените видя комплект градинарски уреди: лопати, гребло и мотика. Имаше рафтове, повечето празни, но някои бяха запълнени с буркани с консервирани храни. Друго нищо особено. Пръстеният под бе празен, с изключение на няколко големи кошници, подредени една в друга.

— Изглежда чисто — каза Джек.

Ейб кимна и слезе по останалите стълби. Обърна се и насочи фенера към сандъка.

— Снимай каквото искаш и да си вървим — каза той.

От върха на стълбите Джек направи три снимки. Ейб стоя със затворени очи срещу бързите изблици на светкавицата.

— Да вървим.

— Почакай. Искам да хвърля един поглед.

Ейб му подаде фенера. Докато Джек обхождаше мазето, Ейб гледаше към вратата и си представяше, че се хлопва. Ако някой дойде отгоре и я заключи…

— Ето тук — каза Джек.

— Какво?

— Дупката, за която говореше Гори.

Ейб избърза по пръстения под и отиде при Джек до изкривения куп кошници. Дупката в краката му бе неправилен кръг с диаметър около метър. Не отиваше право надолу, а се спускаше под полегат ъгъл в посока към задната стена на мазето.

Ейб покри очи. Джек снима.

— Това е — каза Ейб. — Да си вървим.

— Дръж това за момент — Джек му подаде фотоапарата.

— Какво да правя с него?

— Дръж го.

Джек се наведе и насочи фенера в дупката. Наведе глава до ръба и надникна в нея.

— Момичетата ни чакат — подкани го Ейб.

— Зная.

— Вече закъсняхме.

— Още няколко минути няма да променят нещата.

Джек легна на земята и започна да се провира през дупката.

— Сигурно се шегуваш — промърмори Ейб.

— Няма да ходя далеч — думите на Джек достигнаха до Ейб заглушени.

— Забавното е как ще се измъкнеш — каза Ейб.

В последния миг, преди да изчезне светлината, Ейб коленичи и хвана Джек за края на дънките. След това стана тъмно. Погледна през рамо и започна да наблюдава слабо осветения участък на пода.

Вече можеха да са горе. Можеха дори да излизат от къщата.

Дръпна панталона на Джек.

— Хайде!

Джек вече не се движеше.

— Добре ли си?

— Да — гласът му се чуваше, сякаш говори през възглавница. — Тунелът продължава.

— Излизай оттам.

— О, по дяволите.

— Какво?

— Нещо има отпред. Гледа ме в очите.

Ейб усети, че косата на врата му настръхва.

— Какво е?

— Трябва да се приближа.

— Какво е това? Идва ли към тебе?

— Не. Ха! Това е… бухал. Не, не е бухал, а само главата му. Божичко, тук има всякакви кости и кокали.

— Супер. Трябва да тръгваме — той хвана Джек за глезените и започна да го дърпа.

Миг по-късно в дупката се показа светлината — трептящ кръг около раменете на Джек. Появи се и главата му. Ейб продължи да го дърпа. Джек се измъкна, като си помагаше с лакти, които забиваше в пръстта.

— Дяволски невероятно — изруга той. — Виждах само на около шест метра, но трябваше да съзреш тази гадост. Цялото пространство бе претъпкано с кости.

— Човешки кости?

— Не толкова големи. По-скоро на кучета, на котки, катерици, мечета. И на още по-малки животни, като мишки или плъхове. Защо не им хвърлиш един поглед?

— Благодаря, няма нужда.

— Дали мога да ги заснема? Струва си да опитам, а?

Бързите стъпки по стълбите приличаха повече на животински, отколкото на човешки.