Малкаса Пойнт

— Ако се появят ченгета, хвърляме оръжията. Ако не успеем да духнем, нека ни приберат за влизане с взлом. Това е по-малко обвинение, в сравнение със съпротива при задържане и незаконно притежаване на оръжие.

— Винаги можем да си ги приберем после.

Ейб спря някъде около средата на оградата. Хвърли одеялото върху шиповете. То падна на тревата от другата страна.

— Внимавай с тези остри шипове — каза Джек. — Ще има да викаш!

Двамата едновременно атакуваха оградата. Хванаха се за една напречна преграда, скочиха, държаха се здраво с ръце, поставиха по един крак на горната пречка между отвесните колони и шиповете. Скочиха на земята. Ейб грабна одеялото от тревата и пресече двора. Претича покрай призрачнобяла барака към тъмната сянка, която къщата хвърляше под лунната светлина. Джек го следваше по петите. Двамата изкачиха стълбите на верандата.

Подът изскърца под тежестта му. Пристъпи към задната врата. Надникна през едно от стъклата. С изключение на проникващата нищожна светлина през прозорците, вътре бе тъмно. Ейб застана встрани.

— Това е твоя работа — прошепна той. — Ще ме поканиш ли да вляза?

Джек удари с рамо долния десен прозорец на вратата. Тишината бе нарушена от шума на разбитото стъкло. Посипаха се счупени парчета. Паднаха на пода и се натрошиха с трясък.

— Каква елегантност — каза Ейб подигравателно.

— Готово — обяви Джек и бръкна през отвора.

— Задръж! Да изчакаме няколко минути. Може да се покаже някой.

Ейб наблюдаваше прозорците на вратата и се ослушват внимателно. В къщата нищо не светна, а до слуха му достигаха само нощните звуци на вятъра, щурците и няколко далечни птици. Чуваше и как бие сърцето му. Силно и бързо. Облиза устни. Стомахът му се бе свил на възел. Краката леко трепереха. Не обичаше да чака.

— Давай — каза той.

Джек промуши ръка през счупеното стъкло. Опит вратата отвътре. В следващия миг Ейб чу сухото щракване на отварящо се резе. Джек дръпна ръка, натисна бравата отвори вратата. Долният й край мина през счупените стъкла и се отвори широко. Джек избърса отпечатъците си дръжката.

Ейб го последва в стаята. Запали фенера и плъзна сноп светлина по кухненски шкафове, дълъг плот, мивка и стара печка.

Джек прошепна:

— Трябва ли да снимам кухнята?

— Хайде да започнем отгоре и да снимаме надолу. Като излизаме оттук, ще щракнем една и в кухнята.

Ейб изгаси фенера и поведе по коридора между стълбите и стената. Спря се в преддверието, погледна към салона, към антрето, към коридора, който водеше към сувенирния магазин. Навсякъде бе тъмно и тихо.

Пребори се с желанието да се хване за перилата и тръгна нагоре по стълбите. Колкото и леко да стъпваше, при всяка негова крачка се чуваше скърцане и пукане.

Ако никой не е чул шума от разбития прозорец, каза си той, то няма да чуят и тези шумове.

В главата му се промъкна мисълта, че може би счупването на прозореца все пак е било чуто. И вместо да дойде да види какво става, онова нещо е решило да се спотайва и дебне.

Онова нещо!

Това място ти действа.

Стигна горната площадка на стълбите. Ейб се огледа наляво. Лунната светлина от прозореца хвърляше бледо сияние в коридора. Не видя никакво движение. Коридорът вдясно бе съвършено тъмен. Спомни си, че има прозорец в дъното, но завесите около фигурата на Дженсън спираха всякаква светлина от тази посока.

— Хайде първо да отидем в стаята на момчетата! — предложи той. — Води напред.

Джек кимна и тръгна по коридора. Ейб го последва. Видя как приятелят му докосна завесите, докато вървеше близо до стената. Движението на материята извика у Ейб образа на нещо живо, което се крие зад нея. Кожата му настръхна, когато кадифените гънки се залюляха. Избърза през тесния проход.

В края на прохода се обърна и погледна през рамо. Завесите продължаваха да се клатят, сякаш бяха раздвижени от вятъра. Светна фенера в лявата си ръка, пресегна се зад гърба и извади револвера. Дръжката му се хлъзна в изпотената му длан, но тежестта на оръжието беше приятна. Държеше го до тялото си. Влязоха в спалнята.

Бутна с лакът вратата. Тя почти се затвори. Той се облегна на нея и чу как ключалката щракна зад него.

Джек намери шнура, дръпна го и завесите се разтвориха.

— Побързай — прошепна Ейб.

Пъхна фенера в джоба на якето, а цевта на револвера в предния джоб на дънките.

Стаята имаше два прозореца — един, който гледаше към града, и един към задния двор и хълмовете. Прескочи восъчните тела на двамата убити синове на Лили Торн и избърза към по-далечния прозорец. Погледна към покривите на сградите по „Крайбрежна улица“ и осветеното шосе. Една-единствена кола се движеше на север. Разгърна одеялото и прикри прозореца.

— Хайде — каза и затвори очи, защото не искаше да изгуби способността да вижда в тъмнината, с която очите му вече бяха свикнали.

През клепачите усети бързо премигване на светлина. Чу как филмът се превъртя автоматично.

Джек прошепна:

— Кажете „зеле“, господа, и се усмихнете — и направи още една снимка. След това още една. — Готово.