Малкаса Пойнт

Ейб намали. Влязоха в търговската част. Кафенето, в което бяха обядвали, още работеше, както и магазинът за алкохолни напитки срещу него и един бар на следващата пресечка. Останалата част на града вече бе притихнала. Идваше нощта. Пътят бе пуст, с изключение на няколко коли, паркирани до тротоарите.

— Между другото — каза Ейб, — какво ще кажеш, ако момичетата дойдат утре с нас?

— Имаш предвид, в твоя хотел?

— Точно така.

— Ами, нямам нищо против.

— Някакви възражения?

— Будалкаш ли ме?

— Тайлър ще говори довечера с Нора.

— Нора ще дойде. Много си пада по тялото ми. Но кой може да я вини. Великолепно е, както и нейното.

— Забелязах.

Джек се засмя.

— Така ли? Много странно как си успял! Откакто пристигнахме, не си свалил очи от Тайлър. Вие двамата май много сте хлътнали. Видях как се гледате. Кога е сватбата?

— Не сме стигнали чак дотам.

— Така ли? Това е изненада.

— Искам да прекарам още няколко дена с нея, преди…

— Правилно. Дръж я на тръни. Но все пак не чакай твърде дълго, защото може тя да ти направи предложение.

— Може и да ми хареса. А какво става с теб и Нора?

— Това момиче е истинско блаженство, но и през ум не ми минава да се обвързвам. Достатъчно бях „женен“ за войнишки батальон цели дванадесет години. Имам нужда от свобода. Но усещам, че нямам нищо против да се наслаждавам на свободата си заедно с нея. Никога не съм се чувствал толкова добре. Истината ти казвам.

Ейб намали и обърна глава наляво, докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“. Капакът на будката за билети бе спуснат. Ливадата зад оградата бе тъмна. Не се виждаше никаква светлина от прозорците.

— Изглежда безлюдна — отбеляза той.

— Дали Бобо е вътре?

— Не се надявам.

Пътят свиваше и тръгваше нагоре към гористите хълмове. Ейб отпусна педала на газта и започна да се оглежда встрани от пътя, търсейки място да спре. Не след дълго видя широка отбивка и сви. Изгаси светлините и загаси мотора.

Джек се обади в тишината:

— Мислиш ли, че онова нещо съществува?

— Бобо ли?

— А-ха.

— Не изглежда много вероятно. Но кой знае?

Ейб се пресегна пред Джек, отвори жабката и взе 44-калибров „Ръгър Блекхок“. Извади кутия с патрони и я напъха в джоба на якето. На пода под седалката намери електрическия фенер.

Излязоха от колата.

Ейб взе одеялото от задната седалка и го сложи под мишница. Мушна револвера отзад, в дънките. Държеше фенера, но не го запали.

Пресякоха пътя, минаха през шубрака от другата страна и прескочиха една канавка. Отправиха се нагоре по склона. Вече не виждаха пътя. След това прекосиха хълма и тръгнаха надолу. Под краката им хрущяха листа и борови иглички.

Джек тихо каза:

— Ейб, ти ме познаваш. Не съм суеверен като теб.

— Като изключим заешката лапа, която носеше при три караула във Виетнам.

— Това е друго. Искам да кажа, че съм последният човек, който би повярвал в разни духове и чудовища, нали така?

— Да, така е.

— Обаче, знаеш ли, този Бобо е дошъл от Австралия. Погледни Австралия. Има животни, които са толкова идиотски: кенгуру, птицечовка и други странни двуутробни животни. Кой може да каже, че бащата на Капитан Франк не е попаднал на някакъв особен вид и наистина не го е донесъл?

— Да, прав си.

— Трябва да имаме едно на ум.

— И аз така мисля.

— Трябва да се опитаме да хванем тази гад.

— Трябва да се опитаме да влезем, да направим снимките колкото се може по-бързо, и да се върнем при момичетата. Не знам Нора, но Тайлър толкова се тревожи, че едва се държи.

— Гори плаща хилядарка за няколко снимки на мястото, а представи си колко би платил за трупа на онова нещо? — Джек тихо се засмя. — Сигурно ще го препарира и ще го отнесе със себе си.

— А защо да не го вземем ние, да го препарираме и да го поставим във фоайето на „Боровата шишарка“? — предложи Ейб.

— Може, защо не?

— Но Тайлър няма да се съгласи.

— Виждаш ли, тя вече те държи изкъсо, а ти дори още не си се оженил.

Ейб го смушка с лакът. След това през дърветата пред себе си, видя страничната ограда на „Къщата на Звяра“. Той посочи надясно. Тръгнаха по хълма, доста над нивото на оградата, но успоредно на нея.

— Ще продадем онова нещо на Гори — прошепна Джек. — За цяла пачка. А за хотела ще купим истинско произведение на изкуството.

— Разбрано — съгласи се Ейб. — Стига да съществува и да се появи.

— Ако нямаме късмет, няма да се появи.

Спускаха се в мълчание. Докато вървяха, Ейб изучаваше къщата и територията около нея. Дворът изглеждаше пуст. Прозорците на къщата от страничната стена и отзад бяха тъмни. Беше сигурен, че ако вътре някой почиства или охранява стаите, някъде щеше да свети.

— Ако има някой вътре — каза той, — ще се откажем.

— Добре — съгласи се Джек.

— До миналото лято не са имали алармена система, нито охрана…

— Само Звярът.

— Така че, не би трябвало да имаме никакви проблеми по тази линия, освен ако не са взели по-сериозни предохранителни мерки.

Склонът се спускаше в една долчинка, в дъното на която Ейб тръгна през ниските храсти към задния ъгъл на оградата. Следвайки оградата, той наблюдаваше пътя в далечината, докато накрая някаква сграда препречи видимостта му. Погледна през рамо към Джек и каза: