Малки тайни

— Мразя, когато хората се спират така — измърморва мъжът на придружителя си и изсумтява ненужно високо, докато я заобикаля.

Не ѝ пука. Тя вече никъде не вижда сина си и изпада в паника. Извива врат и наднича сред тълпите от местни жители и туристи на базара, които сякаш всички се движат на групички. Себастиан не може да е стигнал далеч. Очите ѝ се стрелкат навсякъде, търсейки и най-малката следа от тъмнокосото ѝ момченце, чиято коса толкова много прилича на нейната. Той носи ръчно плетен кафяво-бял пуловер с еленче, подарък от дългогодишна клиентка на фризьорския ѝ салон. Себастиан обожава пуловера и дори бе настоял да го носи всеки ден през последната седмица. Дрешката му стои очарователно, с малките ушички на еленчето, направени от изкуствена козинка, които стърчат над копченцата, които пък служат за очички и носле.

Никъде не го вижда. Няма никакво еленче. Никакъв Себастиан.

Мерин започва да си проправя път през тълпата по-агресивно. Върти се в различни посоки и се чувства ужасно натежала под тежестта на дамската си чанта, палтото и препълнената пазарска чанта. Вика го по име.

— Себастиан! Себастиан!

Другите хора на базара започват да забелязват, че се случва нещо, но само ѝ хвърлят бърз поглед и продължават по пътя си. Базарът е толкова пренаселен, толкова шумен, че Мерин дори не може да чуе собствените си мисли. Тя несъзнателно се насочва към щанда за морски дарове, където трима едри рибари, облечени с оцапани с кръв гумени гащеризони, си разменят реплики и видимо развеселяват тълпата, събрала се да ги гледа как си подхвърлят прясна сьомга като футболни топки.

— Себастиан!

Паниката я е обзела изцяло. В ръката ѝ телефонът вибрира. Още едно съобщение от Дерек — негов ред е да си поръча от камиончетата за храна и пита за последно дали тя не иска нещо. Съобщението му е нелогично дразнещо. Не ѝ е притрябвало шибано тако, иска си сина.

— Себастиан!

Изкрещява с цяло гърло. Преминала е границата на всякаква паника и вече е почти истерична. Сигурна е, че прилича на някоя тотална откачалка, защото хората вече я гледат едновременно със загриженост и страх.

Една възрастна жена със сребриста коса се приближава към нея.

— Госпожо, мога ли да ви помогна? Детето си ли загубихте?

— Да, той е на четири години, ей толкова висок, с кестенява коса и носи пуловер с еленче. Казва се Себастиан.

Думите излизат от устата ѝ на един дъх и Мерин осъзнава, че трябва да се успокои, да диша, защото истерията няма да ѝ помогне да намери сина си. Може би дори е наистина глупаво, че се е паникьосала изобщо. Намират се в изискан базар с охрана, а и е почти Коледа — едва ли някой би откраднал дете точно преди Коледа, нали? Себастиан просто се е залутал нанякъде и след минута някой ще го върне при нея, тя смутено ще благодари на непознатия и силно ще прегърне детето си. След това ще клекне срещу него и строго ще му изчете конско, че винаги трябва да е до нея, където може да я вижда, защото, ако тя не може да го вижда, това значи, че и той не може да я вижда. Малкото му личице ще се начумери, защото той винаги се разстройва, когато тя е разстроена, независимо каква е причината. Тогава тя ще обсипе личицето му с целувки и ще му обясни, че винаги трябва да е близо до нея на обществени места, защото е важно да не му се случи нещо. Ще го увери отново, че всичко е наред, и ще последват още целувки и разбира се, близалката, защото тя все пак му е обещала. А по-късно, когато Себастиан се е сгушил на топло сред завивките в легълцето си у дома, тя ще разкаже на Дерек колко ужасена, колко много ужасена, е била през тези няколко минути, в които не е знаела къде е синът ѝ. Съпругът ѝ ще я успокои и ще ѝ напомни, че все пак всичко е наред.

Защото всичко ще бъде наред. Защото ще го намерят. Разбира се, че ще го намерят.

Тя грабва телефона си и звъни на Дерек. В момента, в който съпругът ѝ вдига, Мерин губи всякакво самообладание:

— Себастиан изчезна. — Гласът ѝ е поне три октави по-писклив от нормалното. — Изгубих го.

Дерек познава целия ѝ децибелен диапазон и веднага разбира, че тя не се шегува.

— Какво?!

— Не мога да намеря Себастиан!

— Къде си?

Тя се оглежда наоколо, осъзнавайки, че неусетно се е придвижила по-напред от рибарите. Сега се намира до главния вход и легендарния неонов надпис на базара.

— До прасето съм — казва тя, сигурна, че Дерек ще разбере препратката към известната статуя.

— Не мърдай оттам, идвам след секунда!