Малки тайни

Въпреки че видеозаписът е черно-бял и накъсан, е съвсем ясно, че Себастиан не е бил прилъгван. Не изглежда и изплашен. Изражението му е съвсем спокойно, а и как да не е? В едната си ръчичка стиска близалка за пет долара, а с другата държи здраво ръката на Дядо Коледа. Продавачките от „Парижка сладост“ провериха компютрите и потвърдиха, че са продали седем близалки този ден, но не помнят клиенти, облечени като Дядо Коледа, а освен това ѝ казаха, че няма охранителни камери в малкия им магазин. Има само една камера за видеонаблюдение от другата страна на улицата, успоредно на подземния паркинг, където се смята, че са влезли Себастиан и неговият похитител. Заради ъгъла, под който е поставена камерата обаче, има само далечен страничен изглед към колите, които излизат от гаража, и регистрационните им номера не се виждат. Петдесет и четири автомобили са излезли от гаража през първия час от изчезването на Себастиан. Видеозаписите показват, че момченцето и похитителят му са излезли от пазара четири минути, след като майка му осъзнава, че го няма. Към този момент охранителите на Пайк Плейс все още дори не са били уведомени за изчезването.

Четири минути. Само толкова са нужни, за да се отвлече едно дете.

Близалка, костюм на Дядо Коледа и двеста и четиридесет секунди.

Първа част Петнайсет месеца по-късно

Чуй ме, ти вдишваш едва и го наричаш живот?

Мери Оливър

Глава 2

Казват, че ако дете на възрастта на Себастиан не бъде открито през първите двайсет и четири часа от изчезването му, то има вероятност никога да не бъде намерено.

Това е първата мисъл, с която всяка сутрин се събужда Мерин Мачадо.

Втората е дали днес ще бъде денят, когато ще се самоубие.

Понякога парата, която се издига от струята топла вода на душа, успява да ги заличи. Понякога тези мисли се разсейват, точно когато привършва чашата със сутрешното си кафе или е в колата на път за работа. Но има дни, в които я преследват през цялото време като зловещи сенки, шепнещи в дълбините на съзнанието ѝ, досущ като музиката на филм, която не може да заглуши. В такива дни тя привидно е съвсем обикновен човек, който води съвсем обикновени разговори с хората около нея. Вътрешно обаче води съвсем различни диалози със себе си.

Например онзиден сутринта се оказа от третия вид. Мерин отиде до фризьорския си салон в центъра; беше си облякла свободна рокля на „Шанел“ — намери я забутана в дъното на гардероба, все още в плика от химическото. Мерин изглеждаше невероятно и когато влезе в салона, дори младата русокоса рецепционистка с безупречен моден усет я забеляза.

— Добро утро, Мерин — поздрави я Вероник с широка усмивка. — Я се виж само — тази рокля ти стои страхотно! Изглеждаш зашеметяващо.

Мерин ѝ се усмихна в отговор, докато минаваше през обзаведената с вкус чакалня и се насочи към личния си офис в задната част на салона.

— Благодаря, Ви. Бях забравила, че я имам. Как е графикът?

— Всички часове са запазени — отвърна Вероник с напевен глас, който явно беше характерен за всички ранобудни.

Мерин кимна и се усмихна отново. Влезе в офиса си, като все още си мислеше, че може би днес е денят. „Ще взема ножиците, но не новите, с които подстригвах Скарлет Йохансон миналото лято, а старите, които използвах за Джей Ло преди пет години. Те винаги са ми били най-удобни — ще ги забия във врата си, точно там, където мога да видя как вената ми пулсира. Ще го направя пред огледалото в банята, за да не объркам нещо. Да, определено в банята, защото после ще я почистят по-лесно. Фугите са тъмни и няма да се виждат кървавите петна.“

Но очевидно тя не го направи.

Обаче си го мисли. Всяка сутрин си го мисли.

Повечето вечери. Някои следобеди.

Днес, за щастие, се очертава да бъде един от по-добрите ѝ дни и мислите, които я бяха връхлетели още със събуждането, бяха започнали да избледняват. Бяха се изпарили напълно още преди да звънне алармата ѝ. Мерин включва нощната лампа до леглото си и се намръщва, усещайки неприятния вкус на цяла бутилка червено вино, което бе изпито предишната вечер. Отпива огромна глътка вода от чашата, която държи до леглото си, и я оставя да се задържи в пресъхналата си уста, след което взема телефона си от зарядното.

Едно ново съобщение. Жива ли си още?

Разбира се, това е Сал с обичайния си есемес — изпраща ѝ го всяка сутрин, ако преди това не са се чули вече. За всеки друг това съобщение би било проява на несъобразителност. Но това е Сал. Двамата се познават отдавна и имат еднакво черно чувство за хумор. Мерин е благодарна, че Сал е единственият човек в живота ѝ, който, изглежда, не изпитва нужда да се съобразява с крехките ѝ чувства. Също така е убедена, че е единственият човек на света, който не я мисли за идиотка.