Малоун го огледа отвън и полека прокара върховете на пръстите си по мрамора.
— Това е един ценен къс от историята — заяви мъжът с дискретно предупредителен тон.
— Нямам особено положителен опит с подобни предмети.
Малоун вече бе забелязал, че над циферблата има стъклена вратичка, която се отваря, за да се навива пружината, а вероятно и за да осигурява достъп до механизма. Стрелките показваха два без двайсет.
— Работи ли това нещо? — попита той.
— Доколкото знам, не. Тук е от осемнайсети век.
Защо ли не беше изненадан?
— Вие май не обичате много промените.
— Важно е сградата да остане, както е била, господин Малоун. Историята има значение, нали?
Определено беше така. Малоун се сети нещо.
— Наполеон не беше ли оплячкосал всичко ценно от острова?
— Съмнявам се, че един повреден мраморен часовник би го заинтересувал. В него няма нищо особено, ако не броим, че е стар. Оцелял е заедно с още много предмети, поради факта че не е бил особено ценен.
Нямаше как да установи дали вътре не дрънчи нещо, но Малоун допусна, че ако наистина е така, през последните двеста години все някой е щял да забележи. Фотографската му памет бе запечатала изображението върху надгробната плоча.
— Отвън в кораба има един часовник със строшен на две циферблат — каза той. — Ако го възстановим, ще показва същия час, както този тук. Два без двайсет. Този и онзи на изображението са еднакви по размер, форма и големина.
— Не е било необичайно части от интериора на катедралата да бъдат увековечавани върху надгробните плочи — каза уредникът. — Плочата се оформяла или по изричното желание на самия рицар, или в негова чест по поръчка на негов близък или роднина. Всичко зависело от егото и парите на рицаря.
Кардиналът огледа часовника.
— Значи онова, което търсим, е вътре, така ли?
— Определено така изглежда — отвърна Малоун.
Макар почти целият корпус на часовника да беше от мрамор, отгоре завършваше с островръх керамичен капак, циментиран в каменната основа.
Малоун огледа циментовата спойка. Беше стара и солидна.
— Ще ни трябват чук и длето — каза той.
45
Люк оглеждаше сградите по улица „Република“. Всичките бяха тъмни и притихнали, а повечето прозорци бяха закрити с метални щори. По тротоарите се виждаха малцина закъснели минувачи. Валета най-после бе заспала нощен сън. Но Лора Прайс не спеше. Какво ли търсеше в този магазин? Очевидно това беше част от плана й. Той я подозираше още от тайната квартира. Не можеше да назове конкретно нещото, от което му бе светнала червената лампичка, но тази жена определено не му вдъхваше доверие.
Стиснал пистолета в ръка до бедрото си, с насочено към земята дуло, Люк пресече улицата и се приближи към вратата, през която бе влязла тя. Беше на три метра навътре в алеята между сградите, която стигаше до следващата успоредна на „Република“ улица. Пробва бравата. Тя се завъртя.
Вратата беше отключена? Това не вещаеше нищо добро.
Защо си бе отворила с ключ, а след това не беше заключила след себе си? Дали очакваше някого, който нямаше ключ? Или му бе заложила капан? Да си отишъл на лов в ролята на сръндака не беше особено забавно. Но също като онези плахи животни в ледената Небраска преди двайсет години Люк Даниълс не беше глупав. Бутна вратата и влезе, след което я затвори след себе си, оставяйки я отключена.
Защо не? Можеше да има и други поканени на партито.
Той се намираше в малко фоайе. Вдясно врата водеше към нещо като сувенирно магазинче. Право напред каменно стълбище се изкачваше нагоре. Тъй като в магазина беше тихо, Лора сигурно бе тръгнала нагоре. Той вдигна пистолета пред себе си и се заизкачва по тесните стъпала, като внимаваше да не издава звук. Беше пълна тъмница; единствено през витрината на магазина долу проникваше смътна светлина откъм улицата. Чувстваше се уязвим, както онези сърни, когато стрелците горе на хълма ги бяха избутали надолу.
Той стигна до горната площадка. Къс коридор водеше към още две отворени врати. Приближи се до първата врата, облегна се с лявото си рамо на стената и надникна вътре. Миниатюрната стая беше изпълнена със столове, подредени един върху друг, и сгъваеми маси, подпрени на стената. През единствения прозорец проникваше светлина от уличните лампи. Следващата стая беше с подобен размер, но празна, ако не се броеше масичката до прозореца, върху която имаше поставена пушка. Беше голямокалибрена, с оптически мерник за нощно виждане. Солидно оръжие. С голяма кинетична енергия на куршума и далекобойност. Той пристъпи към масата и погледна навън. От прозореца се разкриваше идеална гледка към площад „Свети Йоан“ и страничния вход на катедралата. На слабата светлина различи заглушителя, поставен върху дулото на пушката. Някой се беше подготвил за сериозен лов.
Зад гърба си Люк чу ясно различимия звук от прищракване на ударника на пистолет.
— Бавно и полека — каза Лора. — Обърни се. Но преди това да чуя пистолетът ти да пада на пода.
— Наистина ли искаш това?
— Можеш да не се съмняваш.
Е, добре. Той разтвори пръсти и остави оръжието да падне на пода. После се обърна.
— Ритни го насам — каза тя. — Полека.
Той се подчини.