Малтийска следа

Покрай него отново засвистяха куршуми. Някои се забиха с глух звук в корпуса от фибростъкло. Оставаха сто метра. Трябваше да се приближи още.

Отекна нов откос: та-та-та-та-та…

Люк хвърли един последен поглед. Лодката следваше зададения курс. Много хора му бяха казвали, че дъската му хлопа. Но как го бе рекъл баща му? По-добре да си на хората в устата, отколкото в краката.

Той скочи от лодката, вряза се с дясното си рамо във водата, но от набраната скорост се плъзна няколко метра по повърхността, преди да потъне. Остана долу, като се взираше в черната подводна част на яхтата, която внезапно избухна в ослепителна светлина.

Малоун слезе от колата и се загледа в параклиса. Ниската тромава постройка беше като изрязана в челото на хълма, сгушена под надвисналите скали, скрита от природата и нощта. Не беше нужно да я вижда, за да отгатне, че древните каменни стени са набръчкани и избелели от вековете нечовешка жега.

Той все още се притесняваше за Люк, който не се виждаше никакъв, когато излязоха от катедралата. Разбираше нетърпението на Стефани да се справи с Лора Прайс, но за момента си имаше свои проблеми. Люк щеше да се върне в катедралата, където уредникът беше инструктиран да го насочи насам. Той бе взел колата, с която бяха дошли от летището, а уредникът бе обещал да заеме на Люк личния си автомобил, когато се появи.

Още чифт фарове пронизаха нощта; не след дълго малък джип се приближи до тях и паркира. От него слезе млад мъж, когото Полукс им представи като негов колега от Форт Сант Анджело. Новодошлият отвори задната врата на автомобила, където имаше две лопати, кирка, боен чук и въже.

— Не знаех какво да очаквам — каза Полукс, — затова му казах да донесе каквото има.

Малоун грабна лопатите, а Полукс — кирката и чука. Кардиналът взе въжето.

— Ти чакай отвън — каза Полукс на колегата си. — Ще те повикам, ако ни потрябваш.

Младият мъж кимна и му подаде ключа от вратата.

Теренът наоколо беше хълмист, като на запад се спускаше в долина. Тук-там разпръснати светлинки издаваха човешко присъствие. Църквата се намираше на склона на стръмен хълм и до нея водеше застлан с чакъл път. Имаше две прозорчета, преградени с решетки, и малка открита камбанария. Главният вход беше сводеста врата, необичайно ниска. Над нея в камъка беше изсечен осмоъгълен малтийски кръст, вписан в окръжност. Светещите стрелки на часовника на Малоун показваха 4:40.

Поредна безсънна нощ. Слава богу, бе успял да поспи един час в самолета от Рим.

Полукс отключи дъбовата врата. Чу се щракване и вътре светнаха лампи. Не толкова много и не толкова ярки, че да го заслепят. Отвътре църквата беше правоъгълна, като в отсрещния край имаше полукръгла апсида. Голи стени, покрай които имаше наредени каменни пейки, и пръстен под, застлан тук-там с каменни плочи. От някогашните стенописи бяха останали само безформени петна. Нишите в стените зееха празни, без статуи. Преобладаващият цвят беше безлично пепелявосив.

— Основната причина в Малта да има толкова много църкви — каза Полукс — е в липсата на връзки между населените места. Пътищата са били малко и в ужасно състояние, затова всяко село е държало да си има своя църква. Невероятно е, че преобладаващата част от тези сгради са оцелели. Тази тук обаче е била за избрани. Местните хора не са имали право да се доближават до нея.

Малоун забеляза простия каменен олтар пред апсидата, в който имаше изрязан още един малтийски кръст. Липсваха традиционните наредени в редици дървени пейки, характерни за католическите църкви.

— Да не са се молели прави? — попита той.

— Никой не се е молил тук — отвърна кардинал Гало.

Ясно. Това не беше обикновен молитвен дом.

Полукс заобиколи олтара. Три извити каменни плочи, споени с хоросан, оформяха стените на полукръглото помещение, като около него бяха наредени още каменни пейки. Полукс постави кирката на пода и коленичи, пресегна се под една от каменните пейки и натисна нещо. Централната плоча поддаде и хлътна няколко сантиметра навътре.

— В предишни векове това е ставало с ръчна макара — каза той. — Но днес гледаме да сме в крак с времето.

— И Наполеон не е открил тази тайна врата, така ли? — попита Малоун.

— Французите са бързали, пък не са били и толкова умни. Дошли са, не са видели нищо и са си тръгнали. Ние инсталирахме електрическия механизъм преди около пет години. Каменната плоча е монтирана в центъра на тежестта си върху смазана ос. Можете да я отворите с една ръка.

Кардиналът пристъпи напред и направи точно това. Отзад се разкриха два черни правоъгълни отвора, широки по около половин метър, разположени симетрично зад каменната стена. Влязоха вътре и Полукс натисна поредния електрически ключ. Пред тях се простираше тунел. Висок. Широк. Просторен.

— Накъде води? — попита Малоун.

— Към едно приказно място — прошепна Полукс.