Малтийска следа

Внезапно вратата се отвори и в осветеното пространство се появи мъжка фигура. Мъжът пристъпи към колата, понесъл в ръце пътна чанта и нещо, което приличаше на сгъваем стол, и ги сложи в багажника. После се върна до вратата и светлината угасна, сякаш някой завъртя електрически ключ. Колата потегли, но не се насочи към него, а направи завой и се отдалечи на запад, към долината, докато той не я изгуби от поглед.

Инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред. Люк се приближи към вратата. Опита бравата и видя, че е заключена. При това не с обикновена ключалка. А с нещо сложно, голямо, от ковано желязо, за което сигурно бе нужен гигантски ключ.

Той огледа дъбовите дъски. Дебели и масивни. Беше изключено той да я разбие, а сградата нямаше прозорци. Имаше само един избор. Върна се при колата и запали двигателя. Засили се нагоре по склона, като държеше фаровете приковани във вратата. Приближи се и спря така, че предната му броня опря в дъските.

Стефани им бе казала, че тази сграда е съществувала от векове. Малоун беше придобил печална известност с ефекта от присъствието си върху паметници на културата, особено такива, включени в Списъка на световното наследство. Май и Люк се готвеше да влезе в този клуб. Той натисна газта и заби колата в дървената врата, която хлътна навътре сред градушка от трески.

Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил.

Люк даде назад, угаси двигателя и слезе. Отвъд вратата беше черен мрак. Той опипа с ръка стената и намери електрически ключ; няколко голи крушки осветиха помещение с голи стени, прилично на параклис, с под от изгладени каменни плочи, отгоре с разпръснат пясък.

Той се огледа. Никакъв звук не нарушаваше тишината.

Помещението беше дълго петнайсетина метра. Люк забеляза, че в пясъка на пода има разчистена пътека, която води до олтара и по-нататък. Той тръгна по пътечката и се озова в полукръгла апсида зад олтара.

Там пътеката свършваше. Внезапно. Точно до стената.

Люк се беше изправил срещу полукръг от каменни плочи. Три извити панела с тесни каменни фризове, минаващи през средата, с каменен корниз в горната им част, а пред тях — подредени каменни пейки. Дали някой бе дошъл до тук, за да седне? Възможно. Но малко вероятно. Нямаше следи от човешко присъствие, ако не се броеше разчистената пътека от входната врата до тук.

Той огледа извитата стена и я почука тук-там с юмрук. Плътен камък. Каквото имаше за намиране, трябваше да е при централния панел. Той прокара пръсти по фугите в двата му края. Нищо необичайно.

Горният корниз беше твърде високо, за да го стигне, а в централния фриз не се виждаха вдлъбнатини. Всичко беше оформено от едно монолитно парче мрамор. Той седна на пейката и се загледа в пода. Защо не? Коленичи и надникна отдолу. Там също нямаше нищо, пейката беше стъпила върху две каменни конзоли в двата си края.

Хайде де! Едва ли е толкова сложно.

Той огледа конзолите; бяха заоблени, като стигаха от стената до предния ръб на пейката, поемайки тежестта й. Между задния им край и стената имаше жлеб. Може би два и половина сантиметра широк. Той бръкна с пръст в този отдясно. Нищо. После в левия. Там напипа кръгла вдлъбнатина. С нещо изпъкнало в средата. Бутон. Натисна го. Целият панел се дръпна назад.

Той се изправи на крака; чувстваше се като Индиана Джоунс в поредното приключение. Натисна навътре каменната плоча, като се изненада колко изкусно е закрепена върху опорите си. С минимално усилие успя да помести монолитния каменен блок. От другата страна отново го посрещна мрак. Люк напипа поредния електрически ключ и запали следващите светлини. Коридор водеше към друг параклис, леко страховит, пълен със статуи и релефни изображения. Все едно се намираше в „Мадам Тюсо“, но за каменни фигури. Той видя олтара и зеещата дупка в средата на основата му.

Почеркът на Малоун.

Люк продължи напред. Мина през поредната врата и се озова до спираловидно стълбище, което го отведе в тясно помещение с още един електрически ключ. Той тръгна по светлините, премина през тесен тунел и се озова в по-голямо помещение с дупка в средата. Вече бе виждал такава във Валета. Гува.

Какво му бе казала Лора? Навремето такива били пръснати из целия остров. Сега били останали само две. Е, да речем, три.

Той пристъпи към ръба и надникна в черната бездна.

— Крайно време беше — чу се глас от дълбините.

61

Полукс излезе от долината Пвалес. Току-що бе убил трима души. Заедно със собственика на вилата и Джеймс Грант това правеше общо петима. Жалко, но неизбежно.

Още на тръгване от църквата той бе позвънил по един от двата телефона, които бе прибрал от труповете на убитите рицари, и бе наредил на човека отсреща да го чака при кулата „Липия“. Масивна двуетажна постройка от XVII в. на около 10 минути с кола, тя гледаше към залива Гнежна на източния бряг. Той допускаше, че по това време на денонощието в кулата няма да има никой, и се оказа прав.